Беше средата на 90-те. Времето, когато телефоните бяха с шайба, интернетът беше слух, а аз бях... в казармата.
Представете си картинката: Август. Жега, която се усеща дори през нощта. Аз съм на пост, нарамил един автомат (който се надявах никога да не ползвам), и пазя „погребите“. За тези, които не са ходили в казарма – „погреби“ не е гробище, а складове с муниции.
Та стоя си аз там, пазя тонове барут и желязо, а наоколо – тишина. Само щурците свирят някаква тяхна си лятна симфония. И понеже в казармата времето тече по друг начин (един час се усеща като три дни), имаш много време за мислене.
И тогава небето реши да направи шоу.
Започнаха Персеидите. Метеоритен дъжд. Звездите падаха една след друга, чертаехa светли дири и изгаряха. Беше красиво и някак сюрреалистично – да стоиш върху склад с оръжия за унищожение, а да гледаш най-красивото съзидание на Космоса.
И в този момент, без никаква драма, без страх от бъдещето или някакви велики планове, просто се замислих: „Абе, какво ли е да си родител? Какво ли е да имаш дете?“
Не беше мечтание тип „искам бебе сега“. Беше чист, философски размисъл. Просто изпратих мисълта нагоре, към падащите звезди, като един тих сигнал в ефира. Нещо като „ping“ към Вселената.
Server Response: Request Timed Out?
Минаха години. Казармата стана спомен. Животът си течеше. Аз станах инженер и се хвърлих в дълбокото на автомобилостроенето. Последваха безкрайни проекти, чертежи, многочасов и изнурителен труд. В целия този производствен хаос си мислех, че онази заявка към Вселената просто се е изгубила някъде по трасето или е попаднала директно в спам папката на Господ.
И хоооп – 2019 година!
Изведнъж – Notification! Вселената най-после обработи заявката. С малко латентност (latency) от двайсетина години, но пък резултатът беше съвършен.
Роди се Анди.
Днес, когато го гледам как тича, как се смее или как се опитва да разглоби нещо, което не трябва, се сещам за онази нощ. Анди не е просто дете. Той е моята падаща звезда от 90-те. Онази същата персеида, която тогава видях да пада над склада с мунициите, просто е пътувала малко по-дълго, за да падне точно в ръцете ми.
И знаете ли? Чакането си струваше.
