Представете си света през VI век преди новата ера. Това е свят, в който истината се пее. Ако искате да разберете как е създадена Вселената, вие не четете трактат, а слушате хекзаметъра на Омир или Хезиод, които разказват за капризите на олимпийските богове. Светът е мит, ритъм и поезия. И точно там, на малкия егейски остров Сирос, се появява една фигура, която дръзва да направи немислимото – да спре музиката и да заговори с гласа на разума. Това е Ферекид. Той е една от онези ефимерни, но колосални фигури, които стоят на самия ръб на историята – с единия крак в епохата на магиите и митовете, а с другия в зората на гръцката философия. Докато неговият съвременник Талес в Милет търси първоизточника във водата, Ферекид извършва тиха, но радикална революция, която променя завинаги начина, по който човечеството записва мислите си. Той е първият, който се отказва от патерицата на поетичния ритъм и написва своите прозрения в проза. Това не е просто смяна на стила; това е смяна на съзнанието. Когато пишеш в проза, ти вече не си медиум на Музите, а автор, който носи отговорност за логиката на думите си.
В тази нова, непозната територия на писаното слово, Ферекид разгръща своята космогония, която е дръзко предизвикателство към стария ред. Докато Хезиод учи гърците, че в началото е бил Хаосът – бездната, от която се ражда всичко – мъдрецът от Сирос предлага нещо коренно различно. Той поглежда към небето и вижда не случайност, а вечност. В неговата система сътворението не започва от нищото, а от три вечни, предходно съществуващи принципа, които винаги са били там. Той ги нарича Зас, Хронос и Хтоние. Зас е животворящото начало, небесната сила, която опложда; Хронос е времето, в чиито недра се изковава съдбата; а Хтоние е земната дълбочина, материята. Тази триада е първият опит на европейския ум да подреди вярванията в структура, да замени суеверието със система, която изисква интелектуален порядък, а не само сляпа вяра.
Но може би най-големият дар на Ферекид към бъдещето не е неговата книга за боговете, а неговото влияние върху един конкретен ученик. Историята често забравя учителите, заслепена от блясъка на учениците, но истината е, че без Ферекид светът вероятно никога нямаше да познава Питагор такъв, какъвто го почитаме днес. Младият Питагор, роден около 582 г. пр.н.е., намира в лицето на стареца от Сирос не просто наставник, а духовен баща. Именно от Ферекид великият математик възприема най-революционната си идея – концепцията за безсмъртието на човешката душа. Във времена, когато хората са вярвали, че след смъртта душата се превръща в безпаметна сянка в Хадес, Ферекид говори за метемпсихоза – за пътуването на душата, за нейната божествена и неразрушима природа, която надживява тялото.
Тази идея за дуализма – че ние сме временно съчетание от смъртно тяло и вечна душа – преминава като електрически ток от учителя към ученика. Тя става фундамент на Питагорейската школа, а векове по-късно, чрез Питагор, достига до Платон и се превръща в гранитната основа на цялата западна метафизика. Връзката между двамата е била толкова дълбока, че според легендите, когато Ферекид се разболява тежко и е на смъртния си одър, вече прославеният Питагор изоставя всичко, за да се върне и да се грижи лично за своя учител до последния му дъх. Този жест на синовна почит е може би най-силното доказателство за величието на Ферекид – човекът, който макар и останал в сянката на историята, запалва искрата, която по-късно ще освети Атина и целия западен свят. Така, отломките от неговата мисъл, макар и разпилени от времето, продължават да ни напомнят, че преходът от мит към логос не е бил мигновено събитие, а подвиг на самотни гении, дръзнали да мислят в проза сред свят, който е сънувал в поезия.
