Всяко поколение инженери има своя момент на "просветление". За днешните студенти това може би е първият път, когато 3D принтерът материализира идеята им. За мен обаче този момент се случи през 90-те години, в едно забутано мазе на университета.
Дотогава светът ми се ограничаваше до Windows 3.11, DOS и плоския свят на AutoCAD 12. Бях виждал Pro/ENGINEER отдалеч, но никога не бях пипал истинска 3D материя.
И тогава влязох в онази лаборатория.
Срещата със "Звяра": Sun Solaris
В мазето стоеше нещо, което приличаше на космически кораб в сравнение с домашните компютри. Работна станция Sun Microsystems с операционна система Solaris.
Първото нещо, което те удряше, беше интерфейсът. Това не беше просто "прозорци". Това беше CDE (Common Desktop Environment) – истинска, тежка, професионална десктоп среда. Графиката беше остра, шрифтовете бяха различни, усещането беше за стабилност и мощ.
И периферията... О, периферията! Клавиатурата имаше редици от програмируеми клавиши, които можеха да правят магии. А мишката? Тя беше технологично чудо за времето си. Лазерна, с невероятна прецизност, но с един каприз – работеше само върху специална, метална разграфена подложка (grid pad). Ако я мръднеш извън мрежата, курсорът замръзваше. Но върху нея – контролът беше хирургически.
Бутилката с кетчуп: Моят първи 3D модел
Софтуерът, инсталиран на тази машина, беше Delcam PowerShape. За разлика от днешните "дърпаш и пускаш" програми, тогава моделирането беше изкуство на търпението и геометрията. Спомням си учебника с упражненията. Първата задача: Бутилка за кетчуп.
Процесът беше почти ритуален:
- Точките: Първо поставяш опорните точки в 3D пространството (X, Y, Z).
- Каркасът: Свързваш точките с прави линии и сплайнове (криви), за да създадеш скелета на формата.
- Повърхнините: "Обличаш" този телен модел с повърхнини (Surfaces).
- Солидификация: Магическият момент, в който затваряш обема и той се превръща в плътно тяло (Solid).
Не можех да се откъсна. Прекарвах часове в онова мазе, забравил за времето, храната и лекциите. Гледах как от нищото, от едни математически криви, се ражда форма. Това беше моментът, в който разбрах, че искам да се занимавам с това цял живот.
Исторически контекст: Защо Sun и Delcam бяха върхът?
Гледайки назад, разбирам защо бях толкова впечатлен. Това беше златната ера на UNIX работните станции.
Защо Sun Solaris? През 90-те Windows (дори NT) просто не ставаше за тежка инженерна работа. Синият екран на смъртта беше ежедневие. Sun Microsystems използваха свои собствени RISC процесори (SPARC). Те бяха чудовища на производителността. Solaris беше UNIX базирана система – стабилна като скала. На нея се правеха филмите на Pixar, на нея се проектираха самолети, на нея работеше интернетът. Да седнеш пред Sun беше статус.
Възходът на Delcam Delcam (базирана в Бирмингам, UK) беше пионер. PowerShape не беше просто CAD; той беше хибриден моделер, който съчетаваше повърхнини и солиди по начин, който другите не можеха. Те бяха кралете на сложните форми (форми за леене, обувки, керамика). По-късно бяха купени от Autodesk, но наследството им е живо.
Заключение
Днес мога да пусна FreeCAD на лаптопа си в хола и той е хиляди пъти по-мощен от онази станция в мазето. Мишките ни работят върху стъкло, а екраните са 4K.
Но нищо не може да се сравни с първия път, когато хванах онази странна мишка върху разграфената подложка, видях CDE десктопа да светва и направих една виртуална бутилка кетчуп. Тогава не просто учех CAD. Тогава се влюбвах в професията.
