Беньо Цонев и забравеният код на българския език: Реконструкция на една научна истина

I. Увод: Възстановяване на паметта

В историята на всяка наука има фигури, чието наследство е толкова фундаментално, че става невидимо – като основите на сграда, скрити под земята. За българската лингвистика тази фигура е професор Беньо Цонев (1863–1926).

В края на XIX и началото на XX век, когато Европа преживява златния век на филологията, Цонев създава една от най-ранните и най-прецизни систематизации на българския език. Неговите трудове не са просто учебници. Те са архитектурен план на нашата езикова идентичност, изграден върху принципите на строгата историческа и сравнителна лингвистика.

Днес, десетилетия след неговата смърт, ние се връщаме към неговото дело с нова цел: да анализираме методологията му, да оценим приноса му към реконструкцията на старобългарския и да разберем защо името му беше частично изтрито от академичната памет след 1944 г. Оказва се, че модерната наука – от археологията до популационната генетика – днес потвърждава тези, които Цонев защитаваше преди век.

II. Историческият контекст: Между Лайпциг и Москва

За да разберем Цонев, трябва да разберем епохата му. В края на XIX век лингвистиката е доминирана от т.нар. неограматици (Junggrammatiker). Това е германска школа, която изисква математическа точност: фонетичните закони са без изключения, а изводите се правят само на база първични извори.

Беньо Цонев получава своето образование точно в центъра на този интелектуален взрив – в университетите във Виена и Лайпциг, където преподаватели са титани като Аугуст Лескин и Карл Бругман. Това го формира като учен от европейски мащаб, коренно различен от идеологизираната "съветска школа", която ще доминира българската наука след Втората световна война.

След 1944 г. българската хуманитаристика е пренасочена. Новата директива изисква централизиран "общославянски модел", който намалява ролята на старобългарския език и премества фокуса към руските преписи. Трудовете на Цонев, които доказват автономността и древността на българския език, стават неудобни.

III. Методологията: Наука, не политика

Цонев работи върху три железни принципа, които го отличават от по-късните идеолози.

Първо, Принципът на първичните извори. Той отказва да гради теории върху късни преписи. Неговите анализи стъпват върху глаголически паметници и ранни кирилски надписи – изворите, които са най-близо до извора.

Второ, Законът за звуковите промени. За Цонев езикът е система. Звуковите промени са регулярни и предвидими, а не хаотични или "политически".

Трето, ранното откриване на Балканския езиков съюз. Много преди Трубецкой да формулира тази теория, Цонев забелязва, че българският език се държи странно за славянски език: той има член, губи падежите си и развива аналитична структура. Това го позиционира като уникален феномен – мост между славянското и древното балканско наследство.

IV. "История на българския език": Анатомия на един шедьовър

Фундаменталният труд на Цонев в три тома е енциклопедия на българската езикова еволюция.

В областта на фонетиката, той реконструира прецизно вокалните промени от праславянски към старобългарски, доказвайки, че те са вътрешно закономерни, а не резултат от външно влияние.

При падежите, Цонев прави революционно откритие. Той доказва, че упадъкът на падежната система не е "късна разруха", а процес, започнал още в най-ранните писмени паметници. Това противоречи на по-късната съветска теза за аналитичността като "късна иновация".

Най-важното му прозрение обаче касае членуването. Цонев е категоричен: членът е автохтонен. Той се развива органично вътре в езика, не е заемка и се появява още в най-ранния старобългарски слой.

V. Дълбоките корени: Прабългари и Траки

Може би най-смелата част от работата на Цонев е неговият анализ на субстратните (подложните) езикови пластове.

Тракийската следа Цонев забелязва, че голяма част от българската топонимия (имената на местата) не е нито славянска, нито гръцка. Окончания като -дава, -пара и -бриа съвпадат с античните тракийски форми. Той стига до извода, че езиковите структури на Балканите не са изчезнали безследно, а са се влели в новия език. Това е един от най-ранните аргументи за тракийски езиков континуитет.

Прабългарският въпрос Тук Цонев влиза в пряк сблъсък с по-късната тюркска теория. Анализирайки надписи, титли (като канас ювиги) и имена (Дуло, Ерми), той предупреждава: "Наличието на единични паралели не може да бъде основание за приписване на езика към тюркските". Неговият извод е, че прабългарският език има смесен характер с ирански и палеоевропейски елементи, който не се побира в рамките на стандартната тюркология.

VI. Цонев и съвременната наука: Когато бъдещето потвърждава миналото

Въпреки че работи десетилетия преди откриването на ДНК, интуицията на Цонев се оказва пророческа.

Съвременните генетични изследвания (на лаборатории като Reich Lab в Харвард) показват, че над 70% от генетичния състав на съвременните българи е автохтонен балкански, а тюркският компонент е статистически незначим. Това потвърждава филологическата теза на Цонев, че българският език и народ са продукт на дълбок локален синтез, а не на "номадско нашествие".

VII. Заключение: Защо това е важно днес?

Проф. Беньо Цонев не е просто историческа фигура. Неговото научно наследство е ключ към деколонизацията на българската филология.

Той ни остави модел на мислене: строго, аналитично и свободно от идеологеми. Неговите трудове доказват, че старобългарският е първият християнски славянски книжовен език, кодифициран тук, а не вносен продукт. Че българският език е уникална сплав от славянска лексика и древна балканска граматика.

Днес, когато науката разполага с нови инструменти, ние виждаме, че тезите на Цонев, маргинализирани след 1944 г., са били научно верните. Връщането към тях не е носталгия – то е възстановяване на истината.