Правилото 3,5% и българските протести: колко хора са „достатъчни“ и какво всъщност ни липсва

Как едно емпирично правило за гражданска мобилизация помага да мислим трезво за протестите в България

През 2011 г. американските политолози Ерика Ченоует и Мария Стефан публикуват книгата „Why Civil Resistance Works“. Тя стъпва върху мащабно емпирично изследване на 323 кампании за съпротива по света в периода 1900–2006 г. – революции, борби за независимост, движения за сваляне на режими и диктатури. Учените сравняват успеха на насилствени и ненасилствени движения, използвайки количествен анализ на реални исторически казуси: къде протестите успяват, къде се провалят и какво ги отличава.en.wikipedia.org

От тези данни идва и прочутото „правило 3,5%“. Ченоует забелязва, че в нито един от разгледаните случаи ненасилствено движение не се проваля, след като е достигнало активна подкрепа от около 3,5% от населението на съответната страна. Не става дума за произволна цифра, а за статистически извод от стотици реални кампании.en.wikipedia.org

Това правило стана популярно, защото дава интуитивен ориентир: колко хора трябва да се мобилизират, за да стане политическата промяна практически неизбежна. А за България днес въпросът е болезнено конкретен: защо година след година виждаме протести, но не и системна трансформация към върховенство на правото? Малко ли сме, грешно ли протестираме или играта е подменена от фактори, които класическите модели не виждат?

Какво всъщност казва правилото 3,5%

Важно е да разберем контекста, в който е формулирано правилото. Ченоует и Стефан не изследват спорадични митинги или символични шествия, а дългосрочни политически кампании с ясна цел: сваляне на режим, прекратяване на окупация, независимост на колония, радикална промяна на политическия ред. Те разглеждат „кампании“, а не единични събития.

Изследването показва две ключови неща. Първо, ненасилствените движения имат почти два пъти по-висока вероятност за успех от насилствените – около 53% срещу 26% в разгледаната извадка. Второ, когато ненасилствените кампании успяват да ангажират активно поне приблизително 3,5% от населението – не просто „симпатизанти онлайн“, а хора, които реално участват в протести, бойкоти, стачки, формират местни комитети – в историческите данни почти не се срещат провали.

Самата Ченоует настоява, че 3,5% не е магическо число, а емпирично наблюдение. То не гарантира автоматичен успех и не означава, че по-малки движения са обречени. В изследването има немалко успешни кампании, достигнали по-нисък дял от населението, но 3,5% се явява граница, след която в разгледаните казуси провалите изчезват. Правилото е по-скоро „критична маса“: знак, че режимът срещу себе си вече не вижда периферно недоволство, а организирано, масово, упорито несъгласие, което прониква в различни социални слоеве.

Затова правилото 3,5% е полезно като интелектуален инструмент. То ни помага да мислим за протестите не в категориите „много“ и „малко“, а през реалния дял от обществото, който е готов да рискува време, комфорт и понякога сигурност, за да защитава една кауза.

Кога правилото не работи – или е опасно да го четем буквално

И тук идва първият важен хладен душ. Дори самите автори на изследването предупреждават, че правилото е описателно, а не предписателно. То не е рецептa: „съберете 3,5% и режимът пада“. В реалния свят има изключения, а след 2010 г. картината се усложнява още повече – авторитарните режими и хибридните демокрации се учат как да управляват, разреждат или пренасочват протестната енергия.

Има няколко очевидни ограничения.

Първо, правилото важи за кампании с „максималистки“ цели – смяна на режима, радикална политическа трансформация. Ако каузата е тясна или объркана, ако липсва ясно „какво искаме“ след „Оставка“, числата сами по себе си не вършат работа.

Второ, то не отчита степента на репресия. Има страни, в които дори десетки хиляди души по улиците не са достатъчни, защото срещу тях стои не просто корумпирана власт, а открито насилствен, тотално контролиран режим, готов на кръвопролития и масови арести.

Трето, то не измерва качеството на организацията. Две кампании с 200 хиляди участници могат да имат диаметрално различен ефект – ако в едната има дисциплина, стратегическо мислене, ясни послания и единна структура, а в другата всичко е фрагментирано, личностно и емоционално.

Накрая идва и факторът „информационна среда“. В изследваните исторически казуси пропагандата и социалните мрежи са играли далеч по-различна роля, отколкото днес. Днес една власт може да не се страхува особено от мобилизацията на 3,5% от населението, ако паралелно контролира голяма част от медиите, разполага с мрежа от тролове и ботове и може да разцепва, дискредитира и демотивира протеста в реално време.

Колко са 3,5% за България – и защо числата подвеждат

Да преведем правилото в нашите реалности.

Официалните данни показват, че населението на България е около 6,5 милиона души към последните години. Три и половина процента от това означава грубо 220–230 хиляди активни участници в една ненасилствена кампания. Част от тях ще се виждат на големите протести в столицата, част – в регионални протести, локални граждански инициативи, стачки, граждански групи.

За София и околностите, където живеят около 1,2 милиона души, 3,5% биха изглеждали като 40–45 хиляди души по улиците при пик на мобилизацията. Това са числа, които сме достигали или доближавали в определени моменти от най-новата история. Но това не означава, че сме прескочили някакъв „магически праг“.

Причината е проста: реалното „ефективно число“ не е само аритметика. Върху него се наслояват няколко тежки български корекции.

Първо, демографията. Огромна част от най-активните, образовани и мобилни хора вече живеят в чужбина. Те могат да оказват символичен натиск, да протестират пред посолства, да влияят в информационното пространство, но ги няма физически в София, Пловдив или Варна. Това сваля видимия брой по улиците, без да означава, че подкрепата липсва.

Второ, икономическата несигурност и зависимостта. Голям сегмент от работещите зависи от държавни или общински структури, от фирми, свързани с публични поръчки или местни феодали. За тях цената да излязат на протест е различна от тази за един ИТ специалист в София. Това означава, че реалната подкрепа трябва да бъде по-висока, за да бъде превърната във видимо участие.

Трето, медийната и институционалната среда. Когато част от телевизиите, големите сайтове и местни медии са пряко или косвено обвързани с политически и олигархични интереси, протестът никога не достига до големи сегменти от населението в своята истинска форма. Той бива представян като „алгоритмична шумотевица“, като каприз на „шепа градски елити“, като „грантаджийски спектакъл“ или „проруски/прозападен преврат“ – според нуждите на деня.

Четвърто, външното влияние. България се намира в особена ситуация, в която руското присъствие – историческо, енергийно, културно и пропагандно – допълнително усложнява терена. Част от политическата и медийната система играе в полето на геополитически интерес, който има интерес страната да остане слаба, фрагментирана, недоверчива към собствените си институции и елит. Това влияе върху темите, върху езика и върху способността на протестите да формулират убедителна позитивна визия.

Всички тези фактори означават, че в български условия „номиналните“ 3,5% може да не са достатъчни. Не защото правилото е грешно, а защото нашето поле е по-„тежко“: трябва да преодолеем не само една корумпирана власт, но и дългогодишни зависимости, информационна война и ниско доверие между самите граждани.

Какво означава правилото 3,5% за България – отвъд маниера „колко хора бяха вчера“

Ако четем правилото механично, изпадаме в две крайности. Едната е цинизъм: „няма 230 хиляди човека на площада, значи няма смисъл“. Другата е празен ентусиазъм: „ако някой ден станем толкова, всичко само ще се оправи“.

По-полезният прочит е друг: 3,5% не е числото на митинга, а числото на ангажираните граждани. То включва хората, които:

– организират местни общности, кооперативи, родителски инициативи, професионални обединения;
– системно следят какво правят институциите, настояват за достъп до информация, обжалват незаконни решения;
– подкрепят независими медии, разпространяват качествена информация и се противопоставят на пропагандата, дезинформацията и конспиративните разкази;
– създават политически алтернативи – нови партии, платформи, експертни екипи;
– водят битки в „сивите“ зони – съдебната система, регулаторите, професионалните камари.

Когато тези хора са над критична маса, протестите вече не са „изпускане на пара“, а върхът на айсберг от постоянна гражданска работа. Тогава 100 хиляди по площада тежат като милион, защото зад тях стои мрежа от отношения, доверие, структури, идеи.

Затова по-важният въпрос за България не е „колко души излязоха вчера“, а „колко хора у нас вече живеят като граждани, а не като поданици“. Колко от нас са готови не просто да излязат на протест, а да останат в играта след това – в нови партии, нови граждански организации, нови професионални общности, които да поемат управлението и да бранят институциите, когато протестът свърши.

От протест към нация на 3,5% будни граждани

Ако приемем сериозно логиката зад правилото, стратегията за България изглежда различно от обичайния цикъл „скандал – протест – избори – разочарование“.

Първо, трябва да си дадем сметка, че в страна като нашата прагът за реална промяна вероятно е по-висок от чистите 3,5%. Не защото сме „по-лош материал“, а защото стартовите условия са по-тежки: демографски срив, силни външни влияния, ниско доверие, умишлено разложени институции. Това не е повод за отчаяние, а за трезво планиране.

Второ, задачата не е просто „да съберем 200 хиляди души на един митинг“, а да изградим минимум 200–300 хиляди постоянно ангажирани граждани в цялата страна. Хора, които през цялата година водят малки, но реални битки – в общината, в съда, в училището, в болницата, в квартала.

Трето, трябва да се разруши илюзията, че протестът сам по себе си „прави“ политическа алтернатива. Нищо в изследването на Ченоует не казва, че режимът пада и автоматично идват по-добри управници. Много от разгледаните кампании успяват да свалят властта, но после се провалят в изграждането на стабилен демократичен ред. За да не повторим това, трябва паралелно с протестите да се изграждат компетентни мрежи от хора, готови да управляват честно, ефективно и прозрачно.

И накрая, трябва да започнем да мислим за себе си не като за „вечна жертва на историята“, а като за общество, което може да си постави дългосрочен вектор. В края на 90-те години България избра геополитическия вектор – НАТО и ЕС – и за около 20 години го достигна, въпреки всички отклонения и корупционни заболявания по пътя. Днешните протести и граждански напрежения се въртят около друг вектор – правова държава, независими институции, еднакви правила за всички.

В този контекст правилото 3,5% е не толкова „формула за протест“, колкото огледало. То ни показва колко далеч сме от това да имаме критична маса хора, които живеят като граждани всеки ден, а не само когато „изригва“ поредният скандал.

Когато тези хора станат достатъчно много – дали ще са точно 3,5%, 4% или 7% – тогава цифрите ще спрат да бъдат абстракция. Промяната няма да зависи от един протест, едни избори или един „месия“, а от устойчива мрежа от хора, които са си свършили домашното: образовали са се, организирали са се, свързали са се помежду си и знаят какво искат да построят, след като разрушат старото.

Дотогава 3,5% може да остане популярно правило за социалните мрежи. Но ако го четем внимателно, то ни казва нещо по-просто и по-трудно:
всяка устойчива промяна започва, когато достатъчно много хора решат, че повече няма да живеят като поданици – и приемат цената да бъдат граждани.