Епизод 8: Леденото кралство, пингвините и бурята на Южния полюс

Тази вечер в стаята на Анди беше малко топло. Той се въртеше в завивките и не можеше да заспи. – Оф, много ми е горещо, Банди! – оплака се той. – Искам да отида някъде, където е студено. Много студено!

Роботчето на шкафчето премигна. Зззът... Клик! – Бип-буп! Температурен анализ: Жега. Предложение: Най-студеното място на Земята. Антарктида! – При пингвините ли? – скочи Анди. – И при учените. Там е вечен лед. Трябва да се облечеш дебело!

Анди (наужким) си сложи шапката и ръкавиците. Банди натисна звездното копче. Вуууш! От портала лъхна такъв леден вятър, че пердетата в стаята се развяха.

Двамата скочиха в бялата светлина.

Хруп-хруп-хруп. Ботушите на Анди стъпиха в дълбок, скърцащ сняг. Накъдето и да погледнеше, всичко беше бяло. Ледени планини се издигаха в далечината. – Бррр! – потръпна Анди. – Тук е фризер! – Активирам вътрешно отопление на макс! – каза Банди и коремчето му започна да свети в топло оранжево.

Изведнъж видяха движение. Група черни точки се приближаваше към тях, клатушкайки се смешно. – Пингвини! – извика Анди. Бяха Императорски пингвини – големи, с красиви жълти петна на врата. Те наобиколиха Анди и Банди, гледайки ги любопитно. Един от тях дори клъвна леко металния крак на Банди. – Бип-буп! Не съм риба, господине! – скара му се роботът. Анди се засмя и се опита да ходи като тях – клатуш-клатуш. Пингвините го харесаха и запляскаха с криле.

– Време е за гости! – каза Банди и посочи напред. В далечината се виждаше огромна сграда, качена на високи метални кокили. – Защо е във въздуха? – попита Анди. – За да не я затрупа снегът, когато има буря – обясни Банди. – Това е станцията "Амундсен-Скот". Тук живеят най-смелите учени.

Учените ги посрещнаха топло (в света на приказките всички се радват на гости). Вътре беше уютно. Настаниха ги в столовата с гледка към ледената пустиня. Дадоха на Анди чаша горещ билков чай и чиния с маслени бисквити. – Ммм, бисквитите са най-вкусни, когато навън е минус 50 градуса! – каза Анди, топейки бисквитката в чая. Банди не ядеше, но зареди батериите си от контакта.

Но докато си хапваха, прозорецът притъмня. Вятърът започна да вие като гладен вълк. – Внимание! – каза един учен. – Започва полярна буря! Никой да не излиза!

– О, не! – скочи Банди. – Порталът е навън! Ако не тръгнем сега, ще останем тук за месеци! – Трябва да рискуваме! – каза Анди.

Двамата изтичаха навън. Бурята беше страшна. Вятърът ги блъскаше, а снегът се въртеше толкова бързо, че не се виждаше нищо на метър разстояние. Това беше "бяла мъгла". – Банди, не виждам портала! – извика Анди. Беше го страх. – Дръж ме за ръката, Анди! – извика роботът. – Превключвам очите на режим "Фарове за мъгла"!

Очите на Банди пуснаха два мощни жълти лъча, които пробиха снежната вихрушка. – Бип-буп! Радарът засича портала! На 50 крачки напред! Върви след мен и не пускай ръката ми!

Анди стисна здраво металната ръка. Вървяха бавно през виелицата. Снегът шибаше лицата им, но светлината на Банди ги водеше. Най-накрая видяха спасителното сияние на портала, което се въртеше сред снежинките.

– Скачай! – изкомандари Банди.

Пльок! Те паднаха на мекия килим в детската стая. Тук беше тихо и топло. Анди свали въображаемите ботуши и веднага се мушна под завивките. Сега вече му беше уютно, а не горещо. – Това беше страшна буря, Банди – прошепна той. – Но чаят и бисквитите си струваха – отвърна роботът и изтръска малко истински сняг от антената си.

Лека нощ, Анди. Лека нощ, пингвини.