Епизод 2: Планетата на Летящите парни локомотиви

Беше вечер. Луната надничаше през прозореца на детската стая, а на килима бяха разпръснати дървени релси. Анди тъкмо беше паркирал любимото си синьо влакче в гарата, когато чу познат звук.

Зззът... Клик!

От нощното шкафче се надигна роботчето Банди. Очите му светнаха в весело зелено. – Бип-буп! Добър вечер, Анди! – каза той и скочи леко на пода. – Системите ми засичат, че днес си играл цял ден с влакове. Искаш ли да видим къде живеят истинските локомотиви?

Анди хвърли завивките и седна в леглото. – Истински влакове? Като тези на гарата ли? – О, не! Много по-интересни – намигна електронното око на Банди.

Роботчето натисна голямото червено копче-звезда на гърдите си. Вуууш! На стената на стаята се завъртя светлина, която приличаше на облак от пара. От портала се чу ритмично тракане: Трака-трак, трака-трак! и далечно свирене на свирка.

Анди хвана металната ръчичка на Банди и двамата скочиха през светлината.

Озоваха се на място, което приличаше на огромна гара, но не беше на земята, а високо в небето, сред пухкави розови облаци. Наоколо нямаше релси, защото тук влаковете... летяха! Огромни парни локомотиви с блестящи златни колела се носеха във въздуха, оставяйки след себе си дири от цветна пара.

– Добре дошъл на Гара Небесна! – каза Банди. – Бип-буп! Внимавай да не настъпиш облак.

В този момент чуха тиха въздишка. На една странична пейка от облаци седеше малко червено влакче. То изглеждаше тъжно и не летеше като другите. – Какво ти е? – попита Анди, приближавайки се внимателно.

Влакчето отвори очите си (които бяха неговите фарове) и промълви: – Аз съм Експрес-Младши. Трябва да закарам тези звезди до Луната, но коминът ми е запушен и не мога да издишам пара. А без пара не мога да излетя!

Анди, който разбираше от машини (нали беше син на инженер), обиколи влакчето. – Банди, освети тук! – каза той. Роботчето пусна силен лъч светлина от очите си право в комина на влакчето. – Виждам проблема! – извика Анди. – Една палава звезда е паднала вътре и е заседнала!

– Бип-буп! Активирам магнитна ръка! – каза Банди. От коремчето на робота излезе дълга телескопична щипка. Банди я вкара внимателно в комина, хвана звездата и я издърпа навън. Пуф!

Влакчето изпусна огромно облаче бяла пара, което замириса на ванилия. Колелата му се завъртяха и то бавно се отдели от облака. – Ту-тууу! – засвири весело Експрес-Младши. – Благодаря ви, приятели! Сега мога да стигна до Луната!

Влакчето направи лупинг във въздуха и отлетя към нощното небе.

– Мисията изпълнена! – каза Банди и погледна часовника си. – О, не! Порталът се затваря след една минута! Трябва да хванем последния влак за вкъщи!

Двамата изтичаха до вихъра от светлина и скочиха точно преди той да изчезне.

Пльок! Анди се озова обратно в мекото си легло. В стаята беше тихо. Дървените релси си стояха на килима. Банди се качи на шкафчето, очите му станаха тъмносини и той прошепна: – Бип-буп... Лека нощ, машинист Анди. Системата се изключва.

Анди гушна възглавницата. В съня си той още чуваше далечното трака-трак, трака-трак на летящите влакове.