Епизод 10: Златният залез на Сахара и керванът на Хасан

Тази вечер Анди си играеше с пясъчния часовник на баба си. Гледаше как фините зрънца изтичат едно по едно и си мислеше колко много пясък има по света. – Банди, кое е мястото с най-много пясък? – попита той.

Роботчето на рафта премигна в жълто. Зззът... Клик! – Бип-буп! Това е Сахара, Анди. Най-голямата гореща пустиня на Земята. Там пясъкът е като море, което никога не спира. Искаш ли да видим залеза там? Казват, че е най-красивият на света.

Анди кимна. Банди натисна звездното копче. Вуууш! Порталът засия в златисто-оранжево и от него лъхна сух, топъл вятър.

Двамата скочиха и се озоваха върху върха на огромна дюна. Накъдето и да погледнеха, всичко беше злато. Слънцето вече слизаше надолу, голямо и червено. В ниското се чу звън на чанове. Дзън-дзън... Дълга редица от камили, натоварени с шарени черги и стоки, вървеше бавно през пясъка.

– Керван! – извика Анди. Водачът на кервана, мъж с дълга бяла дреха и синя кърпа на главата, ги видя. Той не се уплаши, а се усмихна широко, сякаш ги очакваше. – Салам алейкум, странници! – извика той. – Аз съм Хасан. Мир вам! Пустинята е голяма, елате с нас към оазиса, преди нощта да падне.

Хасан качи Анди на най-кротката камила, а Банди се закрепи зад него (магнитите му държаха здраво за седлото).

И тогава започна Залезът. Небето над Сахара пламна. Слънцето не просто залязваше – то се разтапяше върху хоризонта. Облаците се оцветиха в наситено лилаво и розово, като разлят сироп върху златната торта на дюните. Сенките на камилите станаха дълги и тънки, разтягайки се на километри върху пясъка. Беше толкова тихо, че Анди чуваше как сърцето му тупти. Пясъкът смени цвета си от жълт на наситен, дълбок оранжев, а после на меко кадифено червено. Сякаш светът си пое дълбоко дъх и притихна пред величието на природата.

Когато слънцето се скри, небето стана мастиленосиньо. В далечината се видяха палми и отблясък на вода. Оазисът!

Бедуините разтовариха камилите и накладоха огън. Въздухът ухаеше на дим и сухи треви. – Ела, малки приятелю – повика го Хасан. – Който пътува в пустинята, трябва да яде. Той му подаде плоска, топла питка, печена върху нагорещени камъни. Към нея имаше шепа сладкки фурми (най-сладките, които Анди някога беше опитвал) и парче сушено козе месо. – А това е дар от нашите камили – каза Хасан и му подаде метална купичка с бяла, пенлива течност. Анди отпи. Камилското мляко беше гъсто, топло и малко солено, но много засищащо.

Докато ядяха, Хасан разказваше истории. – Хората мислят, че пустинята е празна – говореше той тихо, докато разбъркваше жарта. – Но тя е жива. Вятърът ни пее песни, а пясъкът пази стъпките на предците ни. Ние не се борим с пустинята, ние се движим с нея.

– Бип-буп! Анализ на небето: Невероятно! – прошепна Банди. Анди погледна нагоре. Такова небе той никога не беше виждал. Звездите не бяха просто точки – те бяха огромни диаманти, които висяха толкова ниско, сякаш можеше да ги пипне с ръка. Виждаше се Млечният път като разлято мляко през цялото небе.

Но изведнъж Анди потръпна. – Бррр! – той се сви. – Банди, защо стана толкова студено? Нали беше горещо? – Бип-буп! Физика на пустинята! – обясни роботът. – Тук няма влага във въздуха, която да задържи топлината. Щом слънцето се скрие, топлината излита в космоса. Трябва да се прибираме, преди да си замръзнал!

– Благодаря ти, Хасан! – каза Анди, тракайки със зъби. – Беше вълшебно! – Пустинята винаги ще ви чака – поклони се бедуинът.

Банди отвори портала точно до огъня. Двамата скочиха в него.

Когато се приземиха в стаята на Анди, там беше топло и уютно. Анди веднага се зави през глава. – Знаеш ли, Банди – промърмори той. – Фурмите бяха много вкусни. А залезът... залезът беше като нарисуван. – Лека нощ, пустинен пътешественико – отвърна роботът.