Епизод 15: Опасната Австралия, Омлетът-гигант и платната на Сидни

Тази вечер Анди разглеждаше енциклопедия с животни. – Банди, вярно ли е, щраусите крият главата си в пясъка? – Бип-буп! Това е мит, Анди! – отговори роботът. – Но ако искаш да проверим, трябва да отидем в Австралия. Там е лято, когато при нас е зима!

Банди настрои координатите. Вуууш!

Вместо в стаята, те се озоваха сред облак червен прах. Слънцето печеше силно. Наоколо тичаха огромни птици с дълги вратове и смешни, рошави тела. Бяха във ферма за щрауси!

Към тях се приближи жена с широка шапка, каки риза и здрави ботуши. – G’day, mates! (Добър ден, приятели!) – извика тя весело. – Аз съм Кейт. Изглеждате гладни след дългия път.

Кейт ги покани в дървената си къща. На масата сложи тиган, голям колкото автомобилна гума. – Това е омлет от едно-единствено щраусово яйце! – намигна тя. Анди не можа да повярва. Омлетът беше толкова голям, че стигна за тримата, че и остана. Беше пухкав и много вкусен.

– Хайде, скачайте в джипа – каза Кейт, след като се нахраниха. – Ще ви закарам до Сидни да видите Операта.

Пътят минаваше през пустинни местности с червена пръст и сухи храсти. Изведнъж Анди извика: – Гледай, Банди! Подскачащи кучета! – Бип-буп! Това са кенгурута, Анди! – поправи го роботът. Стадо кенгурута пресече пътя с мощни скокове, носейки малките си в торбите.

Докато караше, лицето на Кейт стана сериозно. – Слушайте ме внимателно, момчета. Австралия е красива, но тук всичко, което шава, пълзи или расте, иска да те убие. Анди преглътна. – Виждате ли онази трева? Може да е пълна със змии. Паяците в обувките са отровни. Дори в морето – има медузи, големи колкото нокът, които са по-опасни от акулите. Затова тук правило номер едно е: Внимавай къде стъпваш и какво пипаш! – Бип-буп! Записвам в протокола за безопасност: Не пипай нищо! – каза Банди и се сви на седалката.

Скоро пустинята отстъпи място на предградията. И тогава спряха. Задръстване! – Ех, Сидни в час пик – въздъхна Кейт.

Колите пълзяха бавно, но това даде шанс на Анди да разгледа града. Влязоха през величествения мост Anzac Bridge, чиито въжета приличаха на огромни ветрила. Оттам се спуснаха по натоварената магистрала Western Distributor, която се виеше между стъклени небостъргачи, отразяващи слънцето. Минаха през квартал The Rocks – с красиви стари тухлени сгради и тесни улички, пълни с хора. И най-накрая, пред тях блесна синьото море на пристанището.

– Ето ни! – каза Кейт и спря джипа. Пред тях се извисяваше Операта на Сидни. Покривът ѝ беше направен от огромни бели черупки, които приличаха на платна на кораб, издути от вятъра. – Уау! Прилича на портокал, нарязан на резени! – каза Анди.

Там трябваше да се разделят. – Благодаря за омлета и возенето, Кейт! – каза Анди. – Внимавайте със змиите! – помаха им тя и потегли обратно към фермата.

Анди и Банди се качиха на малко туристическо корабче, което правеше обиколка на залива. Гледката към града и големия мост (Харбър Бридж) беше невероятна. Вятърът рошеше косата на Анди. Изведнъж водата до борда закипя. – Делфини! – извикаха туристите. Цяло стадо делфини скачаше и си играеше с вълните на корабчето. Един дори се обърна във въздуха, сякаш поздравяваше Анди.

– Бип-буп! Слънцето е ниско, Анди. Време е за вкъщи. Банди отвори портала в една тиха каюта на корабчето.

Когато се прибраха, Анди внимателно погледна под леглото си. – Какво търсиш? – попита роботът. – Проверявам за австралийски паяци – каза сериозно Анди. – Кейт каза да внимаваме. – Тук сме в безопасност – успокои го Банди. – Лека нощ, приключенец.