Епизод 18: Момчето-Крал и Дворецът в облаците

– Банди, виж колко високо лети този орел! – възкликна Анди. – Бип-буп! Това не е обикновен орел, а хималайски лешояд. Намираме се на 3700 метра надморска височина – отвърна роботът и завъртя антените си. – Годината е 1941-ва. Мястото: Лхаса, Тибет.

Пред тях се извисяваше най-величествената сграда, която Анди някога беше виждал – Дворецът „Потала“. Бял и червен, той сякаш беше изсечен от самата планина и докосваше небето.

Докато се чудеха откъде да влязат, една малка врата се отвори. На прага стоеше момченце, облечено в тъмночервени монашески дрехи, с озарено и любопитно лице. То беше само на 6 години, но очите му изглеждаха стари като света. Това беше Тензин Гяцо – 14-ият Далай Лама.

– О! – възкликна малкият Далай Лама, щом видя Банди. – Ти не си як, нито си човек. Ти си от метал!

Анди се поклони, както беше чел в книгите. – Здравей! Аз съм Анди, а това е Банди. Ние сме пътешественици във времето. – Времето е кръг – усмихна се момчето-лама. – Влезте, преди учителите ми да ме намерят. Искам да знам всичко!

Влязоха в огромна зала, осветена от хиляди свещи, миришеща на тамян и масло. Малкият домакин не спираше да разпитва: – Как работи това метално човече? Има ли сърце? Откъде идвате? – Бип-буп! Аз съм от бъдещето! – каза Банди. – А идваме от България. – България? – очите на Далай Лама се разшириха. – Разкажи ми! Аз не мога да напускам двореца, но искам да видя света.

Банди избръмча, очите му светнаха като прожектори и във въздуха се появи холограма. Той прожектира филм за България. Показа им планините Рила и Пирин, които приличаха на Хималаите. Показа им розите в Казанлък, синьото Черно море и златните кубета на храм-паметника „Александър Невски“. Малкият Далай Лама гледаше в захлас. Той протегна ръка, опитвайки се да докосне холограмата на една българска роза. – Красиво е – прошепна той. – Светът е толкова голям, а аз живеех само в тези стаи.

След прожекцията, момчето ги поведе из лабиринта на двореца. – Тук има 1000 стаи! – обясни той, докато тичаха по коридорите. – Тук се моля, тук уча, а тук играя с моите прислужници. Понякога ми е скучно, защото не ми дават да излизам навън, в града. Трябва да пазя светостта си.

Накрая седнаха на ниска маса върху меки възглавници. Слуги донесоха сребърни чайници. – Опитайте! Това е чай с гхи – масло от як, и сол – каза гордо домакинът. Анди отпи предпазливо. Чаят беше странен – солен и мазен, като топла супа, но сгряваше чудесно в студения планински въздух. Хапнаха и „цампу“ – печено ечемичено брашно, което се мачкаше с пръсти на топчета.

Времето напредна и слънцето започна да се скрива зад снежните върхове. – Трябва да тръгваме – каза тъжно Анди. Малкият Далай Лама стана сериозен. Той вече не беше просто дете, а мъдрец. Той положи ръце върху главата на Анди, а после и върху металната глава на Банди. – Нека пътят ви е лек и сърцата ви – пълни със състрадание – благослови ги той.

После бръкна в диплите на робата си и извади красива броеница от сандалово дърво. – Това е за теб, Анди. За да не забравиш приятеля си от Лхаса. – Благодаря! – каза Анди и стисна броеницата.

Банди отвори портала. Последното нещо, което видяха, беше малката фигурка в червени дрехи, която им махаше от огромния прозорец на двореца в облаците.