Епизод 23: Леденото кралство на Аляска, Златният влак и Танцът на светлините

– Банди, включи отоплението на макс! – извика Анди, докато си нахлупваше дебелата шапка с помпон. – Бип-буп! Температурата е минусова, но настроението е плюсово! – отвърна роботът, премигвайки с дигиталните си очи. – Координати: Аляска, САЩ. Най-дивото място на света!

Вуууш!

Порталът ги остави в Анкоридж, точно пред една малка, уютна закусвалня, от която се носеше аромат на канела и печени плодове. Коремът на Анди веднага издаде звук, който можеше да съперничи на ръмженето на мечка. – Елате на топло! – покани ги усмихната жена с престилка, на която пишеше „Рейчъл“.

Тя ги настани до прозореца и им донесе две огромни парчета пай. – Това е моят специалитет – пай с диви боровинки от Аляска – намигна Рейчъл. – Тук плодовете са по-малки, но са пълни с вкус, защото растат на студено. Анди отхапа и очите му светнаха. Сладко, кисело и топло – перфектната закуска за приключенци. Банди пък анализираше състава на кората с лазерния си поглед и доволно жужеше.

След като се подкрепиха, Рейчъл им уреди транспорт до малкото летище в Талкитна. Там ги чакаше Пит – пилот с гъста брада, посивяла като върховете на планините, и яркочервен малък самолет, който имаше ски вместо гуми! – Готови ли сте да почешем облаците по коремите? – попита Пит и запали двигателя.

Самолетът изръмжа и се издигна. Анди залепи нос на стъклото. Под тях се разстилаше безкрайно бяло море, прорязано от сини реки. – Виждате ли онзи гигант там? – гласът на Пит пропука в слушалките им. – Това е Денали. Най-високият връх в Северна Америка. Наричаме го „Великият“. Когато летя покрай него, се чувствам като мравка, която гледа към небето. Планината е жива, момчета. Тя диша със своите лавини и вятър.

Пит направи майсторски завой и кацна меко върху един ледник – замръзнала река, спряла във времето. Анди стъпи внимателно върху синия лед. Скърцаше смешно под ботушите му. – Като пързалка за великани е! – засмя се той.

Приключението продължи с нещо още по-вълнуващо. Качиха се на стария влак на златотърсачите, който пуфтеше през планините, минаваше по високи мостове и влизаше в тъмни тунели. Точно когато излязоха от един тунел, влакът намали ход. – Тихо... – прошепна кондукторът. – Гледайте вдясно.

До една река, пълна със скачащи сребърни риби, стоеше огромна кафява мечка гризли. Тя не им обърна никакво внимание, защото беше заета да лови обяда си – една голяма, сочна сьомга. – Уха! – прошепна Анди със страхопочитание. – Тя е огромна! И изглежда гладна. – Бип-буп! Дистанцията е безопасна, но препоръчвам да не я каним на пай при Рейчъл – отбеляза Банди.

Слязоха на една спирка близо до езерото Кенай. Водата беше тюркоазено синя и спокойна като огледало. Наеха два жълти каяка и загребаха навътре. Тишината беше пълна, нарушавана само от плясъка на греблата. Около тях плуваха видра, които си играеше с едно камъче. Анди се чувстваше като част от самата природа.

Вечерта се приютиха в топла дървена хижа в гората. Вътре пукаше камина, а хижарят им сипа гъста, кремообразна супа от миди (Clam Chowder), която стопли коремчето на Анди веднага. Банди пък се включи в контакта до камината, за да зареди батериите си след дългия ден.

И тогава, точно преди лягане, се случи чудото. – Бип-буп! Анди, бързо навън! Небето прави светлинно шоу! – извика Банди.

Изтичаха в снега. Навън беше тъмно, но небето танцуваше. Зелени, лилави и розови светлини се виеха като гигантски невидими змии между звездите, преливайки една в друга. – Това е Аурора Бореалис – каза тихо Анди, затаил дъх. – Прилича на магия. – Не е магия, а слънчеви частици, които се удрят в атмосферата – поправи го Банди, но после добави по-тихо: – Обаче си прав, изглежда вълшебно.

Прибраха се през портала, а Анди веднага заспа, сънувайки летящи зелени светлини, червени самолети и вкуса на най-хубавия боровинков пай на света.