Епизод 26: Малкото влакче и голямото пътуване през три планини

– Банди, днес няма да бързаме. Днес ще пътуваме със скоростта на красотата! – обяви Анди и метна раницата на гърба си. – Бип-буп! Анализ на маршрута: Жп линия Септември – Добринище. Известна като „Алпийската железница на Балканите“. Разстояние: 125 км. Средна скорост: 25 км/ч. Време за релакс: 5 часа! – докладва роботът.

Вуууш!

Озоваха се на гара Септември. Там, сред големите модерни влакове, стоеше едно малко, червено влакче с едва четири вагона. То пуфтеше тихо, сякаш си поемише въздух преди голямото изкачване. – Еха, релсите са толкова тесни! – възкликна Анди. – Само 76 сантиметра!

Влязоха в уютния вагон с дървени елементи и отворени прозорци. Срещу тях седяха две деца – Митко и Мая, които бяха разпънали голяма карта на масата. – Здравейте! – поздрави Митко. – Ние сме експедиция „Родопи“! Знаете ли, че това влакче ще ни преведе през три планини – Родопите, Рила и Пирин? Анди и Банди се запознаха с тях и влакчето потегли с ритмично трак-трак, трак-трак.

Първата част от магията започна след гара Варвара. Влакът навлезе в Чепинското дефиле. От двете страни се издигаха отвесни скали, които сякаш щяха да докоснат небето, а долу бучеше реката. – Внимание! – извика Мая. – Започват тунелите! Ще минем през цели 35 тунела днес! Ставаше тъмно, после светло, после пак тъмно. Децата се смееха и брояха: „Един, два, три... десет!“.

След като минаха през слънчевия Велинград, Банди изпищя тревожно: – Бип-буп! Аномалия! Въртим се в кръг! – Не се бой, Банди! – успокои го Митко. – Това са „Осмиците“. Планината тук е толкова стръмна, че влакът трябва да прави кръгове вътре в скалите, като спирала, за да се изкачи нагоре. Анди погледна през прозореца – долу, в ниското, се виждаха релсите, по които бяха минали преди малко. Беше като влакче на ужасите, но много по-красиво и бавно.

Въздухът стана по-хладен и миришеше на смола и борови иглички. Влакът спря на една самотна гара сред гъста гора. – Гара Аврамово! – прочете Анди тържествено табелата. – Това е върхът! – каза Мая. – Най-високата гара на целия Балкански полуостров – 1267 метра! Тук Родопите срещат Рила. Всички слязоха за минутка. Тишината беше невероятна, нарушавана само от песента на птиците и пуфтенето на локомотива. Банди измери въздуха: – Чистота: 100%. Липса на градски смог. Зареждам батериите!

Пътят надолу беше като в картичка. Минаха през Якоруда и навлязоха в долината на река Места. Пред тях се откри гледка, която накара Анди да ахне. В далечината се извисяваха острите, мраморни върхове на Пирин, покрити с вечен сняг, докато около влака всичко беше зелено. – Вижте, коне! – посочи Анди. Стадо диви коне препускаше успоредно на влака през тучните ливади.

Накрая, след часове, изпълнени с гледки, тунели и мостове, влакчето спря на последната спирка – Добринище. Анди беше замаян от красота, но и много гладен. – Приключението изисква енергия! – каза той.

Четиримата приятели седнаха в една механа с каменни зидове в центъра на градчето. Поръчаха си истински родопски пир: – Пататник – хрупкава баница от картофи с мента. – Смилянски боб в гърне. – И домашни пържени филийки със сладко от горски ягоди за десерт.

– Знаеш ли, Банди – каза Анди с пълна уста, – понякога е хубаво да пътуваш бавно. Така виждаш неща, които бързите влакове пропускат. – Бип-буп! Потвърждавам. Данните от днес са записани в папка „Най-красиви спомени“.