Епизод 27: Изгубени в Мумбай и господарят на слоновете

– Банди, днес ми се яде нещо люто и ми се гледат шарени цветове! – обяви Анди. – Бип-буп! Дестинация: Индия! Страната на подправките и тигрите! – отвърна роботът.

Вуууш!

Порталът ги пусна насред Мумбай. Шумът беше невероятен! Хиляди коли и моторизирани рикши (тук-тук) бибиткаха едновременно: Пи-бииип! Трррр-път-път! Хората бяха навсякъде, облечени в ярки дрехи. По улицата се разхождаха дори крави! Анди се завъртя, за да види всичко, и... се изгубиха. Всички улици изглеждаха еднакви. – О, не! Банди, накъде сега? – Бип! GPS сигналът е претоварен от миризма на къри! – паникьоса се роботът.

Тогава към тях се приближи едно момче с тъмни очи и широка усмивка. – Намасте! – поздрави то, събирайки длани. – Аз съм Раджу. Изглеждате изгубени. – Аз съм Анди, а това е Банди. Търсим... ами, не знаем какво търсим! Раджу се засмя и ги поведе през лабиринта от улички. Показа им пазара с планини от цветен прах и сергиите с жасмин. Вечерта ги покани в малкия си дом, където майка му ги почерпи с чай с мляко и кардамон.

– Елате утре с мен – каза Раджу. – Аз съм водач на слонове в джунглата извън града.

На сутринта Раджу ги запозна с Лакшми – огромен, сив слон с нарисувани цветя по хобота. – Тя е много умна – каза Раджу. – Качвайте се! Анди и Банди се качиха на гърба на Лакшми. Гледката отвисоко беше чудесна. Навлязоха в гъстата джунгла.

Изведнъж Лакшми спря и вдигна хобот. Труууу! – изтръби тя тревожно. От храстите излезе огромен Бенгалски тигър. Той изръмжа тихо, показвайки острите си зъби. Раираната му козина блестеше на слънцето. – Не мърдайте! – прошепна Раджу. Лакшми не трепна. Тя размаха уши и изтръби толкова силно, че листата на дърветата затрепериха. Тигърът погледна грамадния слон, изсумтя недоволно и се шмугна обратно в сенките. – Бип-буп! Сърдечният ми ритъм се ускори... ако имах сърце! – каза Банди.

Слязоха до една река, за да пият вода. Докато Анди се навеждаше, от тревата се издигна нещо плоско и съскащо. Кралска кобра! – Ссссс! – изсъска змията и се надигна заплашително. Анди замръзна. Но Раджу беше бърз. Той взе една шепа пръст и я хвърли точно пред змията, докато тропаше силно с крак по земята. – Хайде, върви си! – викна той уверено. Кобрата, разбрала, че не може да ги изплаши, се спусна долу и изчезна в тревата.

– Ти си много смел, Раджу! – възкликна Анди.

Вечерта, за награда след преживения страх, майката на Раджу им сипа в големи метални чинии ориз с жълто къри. – Олеле, люто е! – Анди махаше с ръка пред устата си, но не спираше да яде, защото беше много вкусно. – Бип! Охлаждам системата на Анди с ветрило! – Банди завъртя едната си ръка като перка.

Тръгнаха си с пълни кореми и спомен за най-смелото момче в Индия.