Епизод 29: Голямото чакане и небесният подарък

Анди не се събуди от аларма или от слънцето. Събуди го едно трептящо чувство в стомаха – онова, което се появява само в най-специалните дни. Днес беше Денят. Денят, в който баба и дядо идваха на гости.

Той скочи от леглото и се залепи за прозореца. Улицата беше тиха, покрита с тънка сутрешна мъгла. Нямаше я познатата кола. Нямаше го шумът от мотора.

– Банди! – извика Анди, без да откъсва очи от завоя на пътя. – Къде са? Провери пак! Сигурен ли си, че сензорите ти работят?

Малкият робот Банди избръмча тихо и се приближи до него на перваза. Екранът му светна в оранжево, показвайки сложна карта с пулсираща точка. – Бип-буп! Анализ на трафика: минимален. Скорост на обекта: стабилна. Още малко, Анди. Търпението е добродетел, която липсва в твоя софтуер.

– „Още малко“ не е време, Банди! Това е нищо! – мъмреше го Анди. – Виж на картата, моля те... наближават ли знака за града? А минаха ли бензиностанцията?

Целият превърнат в слух, Анди усещаше как всяка секунда се разтяга като дъвка. Всяка кола, която преминаваше в далечината, караше сърцето му да бие по-бързо. Дали е сивата кола? Не, тази е твърде бърза. Може би е онази бялата? Не, тя зави наляво.

Най-голямата мистерия обаче не беше кога ще пристигнат, а какво носеше баба в чантата си. Баба винаги знаеше какво липсва в колекцията на Анди. Дали щеше да е книга? Или нещо за хапване? Или нещо... невиждано?

– Банди, мислиш ли, че баба е забравила подаръка? – попита Анди с леко притеснение. – Бип-буп! Вероятност баба да забрави: 0.0001%. Сканирам приближаващ звук... ниски честоти... познат модел... Анди!

Изведнъж на завоя се появи познатата стара кола. Тя се движеше бавно, сякаш нарочно искаше да удължи съспенса. Анди затаи дъх. Колата спря точно пред къщата. Вратата се отвори и...

– ТУК СА! – изкрещя Анди и полетя по стълбите, оставяйки Банди да пресмята скоростта му на слизане.

След голямата прегръдка на прага и миризмата на бабините курабийки, дойде моментът на истината. Баба извади една правоъгълна кутия, обвита в лъскава хартия. Анди я пое с разтреперани ръце.

Вътре, под пластовете хартия, лежеше той – перфектният макет на летящо самолетче. Беше със сребристи крила и малка червена перка, която се въртеше при най-лекия полъх. Беше макет, който изглеждаше готов да пробие тавана и да полети към облаците.

Анди сияеше. Той гушна баба си, после дядо си толкова силно, че едва не им изкара въздуха. – Бабо, дядо... много, много ви обичам! Това е най-хубавият ден!

Банди, който наблюдаваше сцената от вратата, изписука нежно. На екрана му се появи голямо червено сърце. Дори един робот знаеше, че няма по-мощна батерия от прегръдката на баба и дядо.