Епизод 37: Титаник – От блясъка до бездната

Анди държеше макета на Титаник и очите му блестяха. – Банди, всички говорят за потъването. Но преди това? Той е бил най-големият, най-красивият! Искам да видя партито, преди да свърши музиката. Искам да видя „Непотъващия“ в целия му блясък!

Роботът Банди изписука с колебание. – Бип-буп! Рискована дестинация. Настройвам координатите за ранната вечер на 14 април 1912 г. Ще имаме само няколко часа „забавление“, преди историята да се намеси. Дръж се!

ВУУШ!

Озоваха се насред оживения салон на Първа класа. Анди ахна. Беше като в приказка за принцове и принцеси. Кристалните полилеи звънтяха тихо, отразявайки светлината върху дами с диамантени огърлици и господа с лъскави цилиндри. Оркестърът свиреше весел, бърз рагтайм, който караше краката сами да тактуват.

– Еха! – Анди се шмугна между масите, опитвайки се да не настъпи нечия дълга рокля. Един сервитьор с бели ръкавици му намигна и му подаде малка пастичка с крем. Беше най-вкусното и луксозно нещо, което Анди беше ял. Всички се смееха, разговаряха за бизнес и бъдещето, напълно сигурни, че са на върха на света.

– Бип-буп! Засичам по-високи нива на забавление в долните палуби – прошепна Банди.

Слязоха в Трета класа и там купонът беше съвсем различен. Въздухът беше топъл, миришеше на бира и веселба. Някой свиреше бясно на гайда, а хората танцуваха луди ирландски танци, хванати под ръка, въртейки се до замайване. Анди се включи в хорото, смеейки се с цяло гърло. Това беше истинският живот на кораба – шумен, весел и пълен с надежда.

Изморени от танците, двамата излязоха на палубата, за да подишат чист въздух. Нощта беше приказно красива – океанът беше гладък като черно огледало, а звездите бяха толкова ярки, сякаш можеше да ги докоснеш. Беше 23:39 часа.

– Виждаш ли, Банди? Всичко е наред. Толкова е спокойно – каза Анди, опирайки се на парапета.

И точно в този миг се случи.

Не беше удар. Беше по-скоро дълбок, стържещ звук, сякаш целият кораб потръпна от болка. Лека вибрация премина през краката на Анди, а чашата с чай на една масичка до тях се плъзна и падна. Двигателите, които досега бучаха ритмично, внезапно спряха. Настъпи зловеща тишина.

– Какво беше това? – попита Анди, а усмивката му изчезна.

Банди светна в тревожно червено. – Бип-буп! Засичам пробив в корпуса. Пет отсека се пълнят с вода. Анди, започва се.

В началото никой не разбра. Хората излизаха по палубите по пижами, някои дори се шегуваха с парчетата лед, паднали на палубата. Но скоро шегите спряха.

Корабът започна да се накланя напред. Бавно, но неумолимо. Веселата музика от салоните замлъкна, заменена от викове и тропот на бягащи крака. Екипажът започна да сваля платнищата от спасителните лодки.

Анди и Банди се дръпнаха към кърмата, докато хаосът около тях растеше. Видяха как слагат жените и децата в лодките, видяха сълзите на семействата, които се разделяха. Чуха оглушителния рев на парата, изпускана от комините, и видяха сигналните ракети, които озаряваха ужасените лица в бяла светлина.

– Те не знаеха... – прошепна Анди, гледайки към хората, с които допреди малко беше танцувал. – До преди малко всичко беше просто една чудесна вечер.

Наклонът стана толкова стръмен, че беше трудно да се стои прав. Същият онзи оркестър, който свиреше веселия рагтайм, сега стоеше на палубата и свиреше тъжен, спокоен химн, за да даде кураж на останалите.

Когато водата започна да залива палубата, на която стояха, Банди хвана ръката на Анди. – Време е! Не можем да останем повече!

В последния миг, преди леденият океан да ги погълне, Банди натисна бутона.

ВУУШ!

Обратно в стаята, Анди дълго време не можа да проговори. Той погледна макета на Титаник – толкова красив и съвършен. Вече знаеше, че зад блясъка на "Непотъващия" се крие една нощ, в която смехът се превърна в смелост, а музиката – в надежда.