Епизод 39: Ритъмът на чановете и прогонването на Вапиро

В стаята на Анди беше необичайно шумно. Той се опитваше да имитира звън на камбани с две тенджери. – Банди, чух за някакви хора-чудовища, които гонят зимата със страшни маски. Наричат ги Кукери. Защо изглеждат така? И защо всички отиват в Перник?

Роботът Банди засия в огнено оранжево. – Бип-буп! Анализ на българския фолклор. Кукерите (или Сурвакарите в Пернишко) не са просто маскирани хора. Те са пазители на светлината. Те вдигат шум, за да „събудят“ земята и да изплашат злите сили, наречени „караконджули“ и „вапири“. Дестинация: Фестивал „Сурва“, Перник!

ВУУШ!

Озоваха се в центъра на Перник. Въздухът беше гъст от дим на скара, а земята трепереше. Хиляди хора с огромни маски от пера и кожи, накичени с тежки медни звънци (чанове), танцуваха в ритъм. Ритъмът беше толкова мощен, че Анди усети как сърцето му започва да бие в такт с тях.

– Добре дошли, юнаци! – извика един висок мъж, който току-що беше свалил огромната си маска. Казваше се чичо Стоян. – Тук в Перник пазим огъня на предците. Кукерът не се облича за красота, а за сила!

Чичо Стоян ги заведе към края на града, където стърчеше едно старо, изсъхнало дърво – Суо дръво. – Вижте го – каза той сериозно. – Казват, че в него се е загнездил Вапир – зъл дух на сушата и болестите. Докато той е там, пролетта няма да дойде и нищо няма да поникне.

Анди погледна дървото. То изглеждаше зловещо под лунната светлина. Изведнъж от клоните му се отдели черна сянка с блестящи очи. Вапиро!

– Банди, трябва да направим нещо! – извика Анди.

– Бип-буп! Изчислявам честотата на звука, необходима за дестабилизиране на енергийната форма на Вапиро. Анди, трябват ни чановете!

Чичо Стоян даде на Анди един колан с тежки медни звънци. Анди ги стегна около кръста си. Банди активира своите високоговорители, за да усили звука. – Сега! – изкомандва роботът.

Анди започна да скача. КЛАН-ГЛОН! КЛАН-ГЛОН! Към него се присъедини цялата група на чичо Стоян. Стотици чанове зазвъняха в един глас. Звукът беше толкова силен, че Вапиро започна да се гърчи и да избледнява. С един последен писък, черната сянка се разсея, а старото Суо дръво сякаш въздъхна и леко се раззелени.

– Успяхме! – извика Анди, изморен, но щастлив.

Сега беше време за истинската награда. Отидоха до голям огън, където върху жарава от дъбови дърва цвърчеше сочно месо. Въздухът ухаеше божествено. Чичо Стоян разчупи топла, ароматна питка, от която още излизаше пара.

– Яжте, юнаци! Месото дава сила, а хлябът е душата на празника – каза той и подаде на Анди парче месо със златиста коричка и къс от пухкавата питка.

Анди отхапа. Месото беше крехко, с аромат на пушек и балкански билки. Беше най-хубавата вечеря – сред приятели, край огъня, след като са победили мрака.

– Банди – каза Анди с пълна уста, – вече знам защо кукерите скачат толкова високо. За да стигнат до слънцето!