Епизод 7: Амазонка, Зрънчото и Лакомата Арапайма

Тази вечер Анди седеше в леглото и хрупаше любимия си зрънчо "Зайо Байо" с копър и сметана. Той гледаше една книга с картинки на шарени рибки. – Ммм, много е вкусно – каза Анди. – Сигурно и рибките биха го харесали.

Зззът... Клик! Банди, който досега сканираше пакета със зрънчо, светна в оранжево. – Бип-буп! Анди, анализът показва, че това е царевица. Рибите обичат царевица. Искаш ли да нахраним най-цветните рибки на света? – Къде живеят те? – попита Анди с пълна уста. – В най-голямата река на планетата. Амазонка!

Анди грабна пакета със зрънчо. Банди натисна звездното копче. Вуууш! Порталът зашумоля като водопад и стаята се изпълни с влажен, топъл въздух.

Двамата скочиха и се приземиха меко върху един дървен сал, вързан до брега на огромна, мътна река. Наоколо беше "зелен океан" – джунглата беше толкова гъста, че слънцето едва пробиваше. Чуваха се крясъци на папагали и маймуни.

– Ехооо, рибки! – извика Анди. Той хвърли една шепа "Зайо Байо" във водата. Жълтите топчета заплуваха по повърхността. Веднага водата закипя. Десетки малки, невероятно красиви рибки се появиха. Някои бяха яркосини, други червени, трети светеха като неони. – Гледай, Банди! Тази златната е най-красива! – посочи Анди. Златната рибка захапа едно парче зрънчо и заплува радостно.

Но в този миг... водата потъмня. Дълбоко отдолу се издигна огромна сянка. Тя беше дълга колкото целия сал. ПЛЯС! Чу се звук като удар с бухалка във водата. Една гигантска риба с бронирани люспи и огромна уста изскочи със светкавична скорост. Тя отвори челюсти – ХАП! – и най-красивата златна рибка изчезна за миг.

Анди изпусна пакета със зрънчо на сала. – Неее! – извика той. – Защо я изяде? Тя беше толкова малка!

– Бип-буп! Внимание! – каза Банди, сканирайки водата. – Това е Арапайма. Една от най-старите риби на Земята. Тя е хищник, Анди. В джунглата големите риби ядат малките. Това не е лошо, това е природата.

Арапаймата размаха мощната си опашка, доволна от обяда, и бавно потъна в дълбините. Малките рибки се разбягаха.

Анди въздъхна. Беше му мъчно за рибката, но и той самият усети нещо... коремът му изкъркори. – Банди, аз пък сега съм гладен. А зрънчото падна във водата.

В този момент от джунглата се чу шумолене. На брега излязоха няколко деца с кафява кожа и големи усмивки. Те носеха плетени кошници. Бяха от местното племе, което живее край реката. Те видяха странното метално човече и момчето, но не се уплашиха. Едно от децата направи знак на Анди да слезе на брега.

– Бип-буп! Канят ни на гости! – преведе Банди.

Заведоха ги в селото си, където къщите бяха направени от дърво и палмови листа. Местните хора накладоха огън и почерпиха Анди с тяхната храна. – Какво е това? – попита Анди, хапвайки една плоска, хрупкава питка. – Това е "касаве" – обясни Банди. – Прави се от корен, наречен маниока. А това жълтото е плод, който се казва "купуасу".

Анди ядеше с удоволствие. Беше различно от зрънчото, но много вкусно и засищащо. Дори Арапаймата не можеше да развали този обяд. На тръгване местните деца подариха на Анди едно красиво перо от папагал.

– Чао, Амазонка! – помаха Анди, докато скачаха обратно в портала.

Когато се прибраха в стаята, Анди погледна празната купа от зрънчо. – Знаеш ли, Банди – каза той, докато се завиваше. – Джунглата е малко страшна, защото всички се ядат едни други. Но пък хората бяха много добри. – Светът е шарен, капитане – намигна му роботът.