Епизод 9: Токио, Влакът-стрела и новият приятел Йоширо

Тази вечер Анди си играеше с най-бързото си влакче на пода. Той го буташе силно по релсите и викаше: "Фюююют!". – Искам да се возя на влак, който е по-бърз от вятъра! – каза той.

Зззът... Клик! Роботчето Банди светна в неоново розово и синьо. – Бип-буп! Търсене на резултат: Най-бързите влакове са в Япония. Наричат ги "Шинкансен" или Влакът-стрела. Искаш ли да отидем в Токио?

Анди скочи от радост. – Да! Искам да видя Стрелата!

Банди натисна звездното копче. Вуууш! Порталът заблестя с ярки реклами и йероглифи.

Двамата скочиха и се озоваха на оживена улица, пълна с високи сгради и цветни светлини. Беше Токио! – Бип-буп! Време е за обяд, преди да се качим на влака – каза Банди.

Влязоха в малък ресторант, където всички седяха на ниски столчета. Сервитьорът донесе на Анди купичка с тъмна супа и друга с дълги, бели спагети. – Това е "Мисо супа" – обясни Банди. – Опитай я. Анди сръбна... и веднага се намръщи. – Пфу! – каза той. – Има вкус на... солена вода и водорасли! Не ми харесва. – Тогава пробвай това – посочи роботът към другата купа. – Това са оризови нудли. Анди нави дългите нудли на вилицата (защото не можеше с клечки) и ги лапна. – Ммм! – очите му светнаха. – Това е супер! Мекичко и вкусно! – Тук е възпитано да сърбаш, когато ти е вкусно – подсказа му Банди. Анди засърба весело: Слуурп!

След като се нахраниха, отидоха на гарата. И там го видяха. Беше бял, лъскав и имаше дълъг, остър нос като на самолет. Шинкансен! – Ухаа! – възкликна Анди. – Той наистина прилича на стрела!

Качиха се вътре. Влакът потегли толкова плавно, че Анди дори не усети. Но когато погледна през прозореца, дърветата и къщите преминаваха толкова бързо, че се сливаха в цветни черти.

На седалката до тях седеше едно момче с черна коса и очила. То изглеждаше на годините на Анди – на шест. В ръцете си държеше играчка – умален модел на същия влак! Момчето погледна Анди, после погледна Банди и се усмихна. – Шинкансен! – каза то и посочи играчката си. – Аз съм Анди! – каза Анди и посочи себе си. – Йоширо! – отвърна момчето.

– Бип-буп! Той казва, че също обича влакове – преведе Банди.

Въпреки че говореха различни езици, двамата се разбраха идеално. Йоширо показа на Анди как неговото влакче се отваря, а Анди му показа как очите на Банди сменят цвета си. Целият път мина в игра и смях. "Влак" беше тяхната тайна дума.

Когато влакът спря, трябваше да се разделят. На Анди му стана мъчно. – Банди, как ще го намеря пак? – Бип-буп! Сканирам телефона на бащата на Йоширо... – очите на робота премигнаха. – Готово! Записах номера. Ще го дам на твоя татко, за да могат да си пишат.

Йоширо помаха с ръка и извика: – Сайо-нара, Анди! – Чао, Йоширо! – извика Анди.

Банди отвори портала в едно тихо ъгълче на гарата. Когато се прибраха вкъщи, Анди вече не си играеше с влакчето. Той го сложи на най-високото място на рафта, сякаш беше трофей.

– Знаеш ли, Банди – прозя се Анди. – Супата беше гадна, но влакът беше велик. А Йоширо е най-добрият ми приятел в Япония. – Свързването е успешно – отвърна тихо роботът. – Лека нощ, пътешественико.