Лао Дзъ: Изкуството да не правиш нищо и да постигнеш всичко

Представете си свят, потънал в хаос, където амбицията и алчността разкъсват тъканта на обществото, а владетелите воюват помежду си за парчета земя, без да се интересуват от страданието на обикновения човек. Точно в такъв свят, в периода на Пролетите и Есените на древен Китай, се ражда една легенда, чийто шепот ще надживее виковете на всички императори. Това не е история за завоевател с меч в ръка, а разказ за един тих пазител на книги, който язди воден бивол към залеза и оставя след себе си карта към вътрешния мир. Това е историята на Лао Дзъ, „Старият майстор“, чието съществуване балансира на тънката граница между историческата реалност и митологията, но чието влияние е толкова плътно и истинско, колкото планините, които толкова е обичал.

Много преди да се превърне в божество в религиозния даоизъм, Лао Дзъ е бил, според преданията, човек на име Ли Ер, работещ като архивар в имперската библиотека на династията Джоу. Представете си го – човек, обграден от прашните свитъци на историята, свидетел на възхода и падението на крале, на безкрайния цикъл от човешки грешки, записани с мастило. В тази тишина, сред аромата на старо дърво и бамбук, той стигнал до прозрението, че всички човешки усилия да се контролира светът, да се наложат строги закони и да се форсира редът, са не само безполезни, но и вредни. Той виждал как обществото се опитва да плува срещу течението на една велика, невидима сила, която той нарекъл Дао – Пътят.

Докато неговият по-млад съвременник Конфуций обикалял кралствата, проповядвайки за ритуали, синовна почит и строга социална йерархия като лек за хаоса, Лао Дзъ предлагал нещо радикално различно, нещо, което звучало почти скандално за ушите на амбициозните. Той говорел за простота. За връщане към състоянието на „необработено дърво“. Легендата разказва за среща между двамата титани на мисълта. Конфуций, отишъл да попита Стария майстор за ритуалите, се върнал при учениците си зашеметен и безмълвен. Когато най-сетне проговорил, той казал, че знае как птиците летят, как рибите плуват и как зверовете бягат, но Лао Дзъ е като дракон, който се издига в небесата с вятъра и облаците – неуловим, необятен и отвъд разбирането на онези, които се опитват да го хванат в мрежите на логиката.

С напредването на годините Лао Дзъ виждал как династията Джоу бавно се разпада. Корупцията плъзнала като зараза, а моралният упадък станал непоносим за душата на мъдреца, който копнеел единствено за хармония с природата. Той осъзнал, че не може да промени света, който не иска да бъде спасен, и взел решение, което ще се превърне в един от най-поетичните моменти в световната история. Той решил да напусне цивилизацията. Качил се на гърба на един воден бивол – животно, символизиращо земната, спокойна и търпелива природа – и поел на запад, към дивите планини и пустините, отвъд които светът свършвал.

Тук историята достига своята кулминация на прохода Хангу. Пазителят на прохода, човек на име Ин Си, бил наблюдателен и мъдър. Той видял задаващия се старец и, според легендата, забелязал виолетова аура да се носи от изток, предвещаваща пристигането на велик мъдрец. Ин Си разпознал, че пътникът пред него носи знание, което не бива да изчезне в пясъците на пустинята. Той спрял Лао Дзъ и го помолил, почти му заповядал, да не преминава границата, преди да запише своята мъдрост за идните поколения. Лао Дзъ, който никога не се стремял към слава и не желаел да създава догми, първоначално се колебаел. Думите, вярвал той, са само бледи сенки на истината. „Дао, което може да бъде назовано, не е вечното Дао“, щял да напише той по-късно. Но виждайки искреността на пазителя, той се съгласил.

Там, на границата между познатия свят и неизвестното, Лао Дзъ седнал и написал пет хиляди йероглифа. Този кратък, но бездънен текст станал известен като „Дао Дъ Дзин“ – Книгата за Пътя и Неговата сила. В нея нямало заповеди, нямало заплахи с божествен гняв, нямало сложни теологични конструкции. Вместо това имало парадокси, които карали ума да спре и да се огледа. Той пишел за силата на водата – най-мекото нещо на света, което обаче може да пробие и най-твърдата скала, защото не се съпротивлява, а тече, заобикаля и постоянства. Това е концепцията за У-вей, или „не-действие“. Но У-вей не означава мързел или пасивност. Това е изкуството да действаш в перфектен синхрон с естествения ход на нещата, както морякът използва вятъра, вместо да гребе срещу него, или както дърводелецът следва жилките на дървото, вместо да сече напреко.

В книгата си Лао Дзъ описва идеалния владетел като този, за когото хората едва знаят, че съществува. Когато работата е свършена и целта е постигната, хората казват: „Ние сами го направихме“. Той възхвалява празнотата, обяснявайки, че ползата от една чаша не е в глината, от която е направена, а в празното пространство вътре, което може да бъде запълнено. Така и човек трябва да изпразни ума си от амбиции, желания и предразсъдъци, за да може Дао да влезе в него. Той учи, че който стои на пръсти, не може да стои дълго, и който бърза, няма да стигне далеч. Мъдростта му е била противоотрова срещу егото, напомняне, че ние сме част от природата, а не нейни господари.

След като предал свитъка на Ин Си, Лао Дзъ се качил отново на бивола си и преминал през прохода, потъвайки в мъглите на западната пустош. Никой никога повече не чул за него. Не знаем къде е умрял, нито кога. Няма гробница, която да бъде посещавана, няма мощи, на които да се кланят вярващите. И това е може би най-съвършеният край за човек, който е учил, че най-великото съществуване е да бъдеш като водата – да даваш живот на всичко, без да се съревноваваш, и да се оттегляш в ниските места, които другите презират. Неговото изчезване е последният му урок: личността няма значение, важно е само учението, което остава.

Вековете, които последвали, превърнали думите му в една от най-превежданите книги в историята на човечеството. Императори са търсили в нея тайната на безсмъртието, генерали са търсили стратегия, художници – вдъхновение, а обикновените хора – утеха. Даоизмът се преплел с будизма и конфуцианството, оформяйки душата на Изтока. Но дори днес, в нашия забързан, дигитален и шумен свят, гласът на Стария майстор звучи поразително актуално. Когато се чувстваме преголели от стремеж към успех, когато сме смазани от тежестта на собствените си очаквания и когато светът изглежда като място на непрестанен конфликт, Лао Дзъ ни кани да спрем. Да погледнем дърветата. Да чуем тишината между звуците. Да осъзнаем, че може би, само може би, светът не се нуждае от нашето постоянно „поправяне“, а от нашето разбиране и приемане. Той ни напомня, че дори и най-дългото пътешествие започва с една-единствена стъпка и че тази стъпка трябва да бъде направена не с усилие, а с лекота, следвайки невидимия ритъм на вселената. Историята на Лао Дзъ не завършва с неговото заминаване на запад; тя продължава всеки път, когато някой отвори страниците на „Дао Дъ Дзин“ и открие в парадоксите на стареца огледало на собствената си душа.