Историята започва не с формула, а с предсказание. Легендата разказва, че Пития – делфийската оракулка – предрекла на един търговец от остров Самос, че ще му се роди син, който ще надмине всички хора по красота и мъдрост. Когато детето се появява на бял свят около 570 г. пр.н.е., бащата го нарича Питагор – „Онзи, за когото Пития говори“.
Още от малък Питагор не приличал на другите деца. Той бил тих, вглъбен, с поглед, който сякаш виждал отвъд материята. Самос по това време е процъфтяващ център на търговия и тирания под управлението на Поликрат, но за младия ум това е твърде тясно. Жаждата му за знание го повежда на епично пътешествие, което днес звучи като мит. Той върви по стъпките на Талес, стига до Египет, където жреците му разкриват тайните на геометрията и безсмъртието на душата. Но това не му стига. Пътят го отвежда във Вавилон, където халдейските магове му показват как движението на звездите управлява съдбата на хората. Когато се връща в гръцкия свят, той вече не е просто човек. Учениците му по-късно ще шепнат, че той е син на Аполон Хиперборейски. Че има златно бедро, което показал на олимпийските игри. Че една река го поздравила с човешки глас: „Здравей, Питагор!“. За тях светът се делял на три вида същества: богове, хора и... същества като Питагор.
Моментът, който променя историята на човешката мисъл, се случва не в храм, а пред една обикновена ковачница. Питагор минавал покрай нея, потънал в мисли, търсейки отговор на големия въпрос: Какъв е принципът, който държи света цял? Изведнъж чул звука на чуковете, удрящи по наковалнята. Дзън! Дан! Дон! В този хаос от шумове той доловил нещо странно – някои удари звучали хармонично заедно, а други – фалшиво. Заинтригуван, той влязъл вътре и започнал да мери чуковете. Това, което открил, го поразило като мълния. Хармонията не била магия. Тя била математика. Чуковете, които звучали добре заедно, имали тегла в прости, цели съотношения: 1 към 2, 2 към 3, 3 към 4. В този миг завесата на реалността паднала. Ако музиката – най-невидимото, най-емоционалното изкуство – се подчинява на числата, тогава всичко се подчинява на тях! Движението на планетите? Число. Смяната на сезоните? Число. Човешката душа? Число. Той формулира великото прозрение: „Всичко е Число“. Светът не е направен от вода или от въздух. Той е направен от Хармония.
Питагор напуска Самос, прогонен от тиранията, и се заселва в Кротон, Южна Италия. Там той не създава просто училище. Той създава нещо, което прилича повече на манастир, тайна ложа и научен институт едновременно. Наричат го „Братството“. Влизането там е било изпитание за духа. Всеки новак е трябвало да пази пълно мълчание в продължение на пет години. Пет години само слушаш, без да задаваш въпроси, без да изказваш мнение. Целта е да убиеш егото си и да се научиш да чуваш света. Едва след това си допускан зад завесата, където Питагор преподавал на напредналите.
Животът в Братството е бил подчинен на железен ред. Питагор забранява яденето на месо (и странно – на боб) заради вярата в Метемпсихозата – прераждането на душите. „Не убивай това животно, защото в него може да живее душата на твой приятел или прадед“, учел той. Те се клели не в боговете, а в Тетрактиса – свещен триъгълник от десет точки, който символизирал съвършенството на Вселената. Те вярвали, че планетите, докато се движат в космоса, издават неземен звук, който ние не чуваме, защото сме свикнали с него от раждането си. Питагор твърдял, че той единствен може да чуе тази космическа симфония.
В този свят на абсолютни истини Питагор показва неочаквано смирение. Когато го наричат „Софос“ (Мъдрец), титла, запазена за седемте велики умове на Гърция, той поклаща глава. „Никой човек не е мъдър“, казва той. „Само Бог притежава София (Мъдростта). Човекът може само да я обича и да се стреми към нея.“ Така той нарича себе си „Фило-соф“ – Любител на мъдростта. С тази една дума той дефинира цялата западна интелектуална традиция: не като притежание на истината, а като безкрайно пътуване към нея.
Но Братството става твърде могъщо. Те започват да управляват Кротон, налагайки своите аскетични и аристократични идеали. А тълпата не обича аскетизма. Един отхвърлен кандидат за ученик, богат и отмъстителен благородник на име Килон, организира бунт. Тълпата обгражда сградата, където се събират питагорейците, и я подпалва. Легендата за смъртта на Питагор е толкова странна, колкото и животът му. Разказват, че той успял да избяга от пламъците, но стигнал до поле, засадено с боб. Заради свещената си забрана да не докосва боб, той спрял. Предпочел да умре от мечовете на преследвачите си, отколкото да потъпче принципите си. Той умрял, но идеята му оцеляла. Платон взема от него идеята за безсмъртната душа и я прави център на своята философия. Коперник и Кеплер, хилядолетия по-късно, търсят математическата хармония в космоса, вдъхновени от него. Всеки път, когато днес говорим за „вибрации“, за „хармония“, за „математически закони на природата“ – ние говорим на езика на Питагор. Човекът от Самос не оставил нито една написана дума. Но той оставил Вселена, която не е хаос, а Космос – ред, красота и число.
