Българинът и Португалия: краят на Европа, който гледа към океана

За българина Португалия е далечна и малко мистериозна. Обикновено я асоциираме с Лисабон, океана, фадото, Роналдо, евтините самолетни билети и снимките на приятели, които „са избягали на Запад, но не чак толкова далеч, че да е Америка“. В нашето въображение Португалия е край, почти ръбът на картата – там, където Европа свършва и започва океанът. България е другият край – източният; тук свършва Европейският съюз и започват Балканите в по-суровия смисъл на думата. Два края на една и съща конструкция, гледащи в различни посоки.

Португалия носи в себе си тежка, но и привилегирована история. В продължение на векове тя е била врата към света – плавателни експедиции, колонии, нови земи. Португалецът носи в националната си памет спомена, че неговата малка страна някога е била голяма морска сила, че кораби с неговия флаг са стигали до места, за които Европа не е знаела нищо. Тази имперска сянка днес е по-скоро културен фон, но дава едно особено усещане – че си малък, но не си незначителен. Че принадлежиш към народ, който е гледал отвъд хоризонта.

Българинът няма такава морска памет. Нашата история не е писана по океаните, а по планините и равнините между империи. Вместо кораби имаме чети, вместо далечни колонии – миграция на гурбетчии. Ако португалецът гледа към света през морето, българинът дълго време е гледал към света през границата – затворена, строго пазена, после отворена, но пак трудна. Португалецът е свикнал да мисли за света хоризонтално – като за карта, по която можеш да тръгнеш. Българинът все още го мисли като стена, която трябва да се прескочи.

И двата народа имат силен емигрантски опит. Португалците заминават за Франция, Люксембург, Бразилия, Ангола, други португалоезични страни. Българите – за Германия, Испания, Италия, Великобритания. И в двата случая има поколения, които пращат пари вкъщи, връщат се за празници, живеят на две места. Разликата е, че португалската диаспора съществува от много по-отдавна и постепенно е превърната в ресурс – мрежа от връзки, бизнеси, културни общности. Българската все още е в стадий на разкъсване – много хора не знаят дали „там“ е временно решение или нов дом завинаги, а държавата рядко има ясна стратегия за връзка с тях.

Португалия е преживяла тежка диктатура и революция, но по различен начин от нас. Режимът на Салазар и неговите наследници държи страната в авторитарна рамка до 70-те години. Икономическият модел е беден, селски, колониален. Когато идва Революцията на карамфилите, тя носи не само край на диктатурата, но и край на колониалната империя – войниците с цветя в пушките се връщат от колониални войни, които обществото вече не желае. Рязко, но решително прекъсване, след което Португалия постепенно се насочва към демокрация, Европа, по-спокойно ежедневие.

Българският преход е друг. Нямаме момент със символична сила на карамфилите – има партийна смяна, митинги, спорове, но липсва ясно усещане за колективно „дотук беше“. Нашата диктатура пада по-скоро по принуда отвън и по изтощение отвътре, а старите мрежи се пренареждат в нови икономически схеми. Португалия също минава през кризи, корупция, неравенства, но основният разказ за промяната е свързан с надежда и действие. Българският разказ е по-замъглен, пълен с усещане, че нещата „станаха, без да сме питани“.

Съвременният португалец живее в страна, в която времето сякаш тече по-бавно. Това не е клише за южна леност, а реално темпо на живот. Да пиеш кафе на ъгъла, да гледаш океана, да слушаш фадо вечер, да не бързаш повече, отколкото е нужно. Зад тази видима бавност обаче има доста дисциплина – инфраструктура, институции, общини, които в общия случай функционират. Португалия не е най-богатата западноевропейска държава, но е подредена, относително сигурна, с прилични публични услуги.

Българинът често живее в обратния парадокс – външно сме бързи, нервни, вечно в движение, а вътрешно системите ни са мудни. Тичаме да си оправим документите, за да можем да чакаме на някое гише. Бързаме по разбити улици, за да стигнем навреме до институции, които се движат по стар часовник. Имаме „инат“ и „врътки“, но рядко имаме спокойствието да се облегнем на предвидимост. Португалецът, привидно по-бавен, живее в по-устойчив ритъм. Българинът, привидно по-динамичен, често обикаля по кръг.

Португалия също преживя своята голяма икономическа криза – част от южното „перферно ядро“ на еврозоната, заедно с Гърция и Испания. Дългове, мерки за затягане на коланите, безработица, емиграция, напрежение. Но начинът, по който обществото реагира, беше различен – имаше протести, имаше негодувание, имаше политически обрати, но нямаше усещане за тотален срив на идеята „да сме европейци“. По-скоро за болезнен етап от дълъг път. България, макар и да не мина през подобен спектакуларен взрив на дълг, носи трайно чувство, че „той, ЕС, е за другите“ и че ние винаги ще сме в ниския сегмент на таблиците.

Какво може да вземе българинът от португалеца? Първо – способността да живееш бавно, без да си безотговорен. Португалецът няма нашата нервност и вечна готовност да „избухне“, но това не значи, че му липсва характер или позиция. Просто дозира енергията си по-добре. В нашия контекст „бавно“ често се възприема като „несериозно“, „изостанало“. Португалският урок е, че бавно може да означава и зряло – да не се хвърляш във всяка драма, да си оставиш време да помислиш, да не се износиш психически в първите десет години от съзнателния си живот.

Второ – отношенията с морето като перспектива. Да имаш океан е не само география, а и ментална рамка. Океанът напомня, че светът е по-голям от твоите граници, че има хоризонт, отвъд който си представяш бъдеще. България има море, но го ползваме основно като място за туризъм и строителни схеми. Ако вземем от португалците нагласата към морето като прозорец, а не като парцел, ще променим дори начина, по който мислим за собствената си периферия. Да си „накрая“ на Европа не е непременно проклятие – може да е и предимство, ако знаеш в коя посока гледаш.

Трето – меланхолията като нещо, което може да бъде превърнато в сила, а не само в депресия. Португалската saudade е особен тип тъга – по нещо, което е било, по нещо, което може би няма да се върне, но остава в теб като топъл спомен. Българинът има своята форма на носталгия – по „едно време“, по детството, по „соца“, по „младостта“, но рядко я преобразува в култура. При нас тя по-често се превръща в кисело мрънкане, в парализираща фраза „няма да стане“. Португалецът е успял да превърне своята тъга в музика, поезия, в особен стил на живот, в който можеш да скърбиш, без да се самоунищожаваш. Там има уроци и за нас.

А какво може португалецът да вземе от българина? Въпреки че България е по-бедна и по-нестабилна, нашата история през XX век е минала през по-резки сътресения – войни, смяна на режими, планова икономика, приватизационен шок. Това, колкото и да ни е изтощило, е развило в българина особено умение да „оцелява в невъзможни условия“. Там, където системата не работи, ние намираме начин – поправяме, „сглобяваме“, измисляме. Португалецът, живеещ дълго време в по-предвидима западна рамка, може да се окаже по-уязвим, ако тази рамка започне да се клати по-сериозно.

От нас португалецът може да научи малко повече суров реализъм – способността да погледнеш право в очите една несправедливост или абсурд, без да го омекотяваш с много слоеве учтивост. Да можеш да кажеш „така не става“, вместо само да повдигнеш рамене. И още нещо – нашата склонност да сме директни в личните отношения. Българинът, с всички свои ръбове, умее да дружи дълбоко, да помага без да брои, да събира хората около масата по начин, който ражда силни, макар и понякога хаотични общности.

В по-дълъг хоризонт разговорът между българина и португалеца е разговор за това какво означава да бъдеш малък и периферен, без да се превърнеш в жертва. Португалия показва, че можеш да се разделиш с имперската си слава, да минеш през диктатура и криза и пак да намериш тихо, достойно място в Европа – без истерия, без комплекси. България показва, че дори от по-тежка историческа позиция можеш да съхраниш жизненост, упоритост и чувство за хумор.

Ако следващите поколения българи успеят да вземат от португалците способността да живеят бавно, но смислено, да гледат към света с хоризонт, а не с ограда, и да превръщат тъгата в култура, а не в цинизъм, след сто години няма да сме просто „другият край на Европа“. Ще сме страна, която знае къде се намира на картата и къде иска да стигне. И може би някой бъдещ португалски автор тогава ще пише за нас така, както ние днес пишем за тях – с уважение, любопитство и усещането, че на двата края на континента живеят хора, които най-сетне са разбрали, че не са толкова далеч един от друг.