Българинът и Австрия: ред, планина и имперска сянка

За българина Австрия почти винаги се свива до една дума: Виена. Градът на „Щраус“, „операта“, „коледните базари“, „Хофбурга“, кафенетата с торти и трамваите, които минават по подредени булеварди. За мнозина от нас първият контакт с Австрия е бил транзит – автобус през 90-те по посока Германия, или влак, който спира във Виена и изведнъж всичко изглежда като друга вселена. След шума и праха на Балканите внезапно се озоваваш в град, където релсите блестят, фасадите са измити, а дори кучетата като че ли се движат по правила.

Зад този „виенски“ образ обаче стои цяла друга история – на бивша империя, която се е свила до сравнително малка държава, но е запазила чувство, че принадлежи към някакъв „център на Европа“. Австриецът расте с наследството на Хабсбургите – не като жив политически проект, а като фон: дворци, музеи, архиви, традиции, в които неговият народ е бил не периферия, а ядро на голяма конструкция. Този спомен за „централност“ продължава да влияе, дори когато геополитическата реалност е съвсем друга.

Българинът идва от обратната посока. Ние никога не сме били имперски център в модерния смисъл. Нашата държава е по-скоро вечно притисната между империи – Византия, Османската, руско влияние, после дълга периферия на съветския блок. В националното въображение нашата „слава“ е в миналото – средновековни царства, битки, граници, които някога са били „до три морета“. Но това е далечен мит, не ежедневна архитектура. Когато българинът излезе на улицата, не го гледат Хабсбургски фасади, а панел, строен набързо и евтино.

Австриецът живее в страна, която отдавна е приела ролята си на малка, богата и подредена държава. След шока от загубената империя, след фашизма и войната, след трудното осмисляне на собствената вина, Австрия накрая се намества в удобна позиция: неутрална, западна, заможна, в сърцето на Европа. Това поражда особен тип спокойствие. Не са нужни големи жестове, големи драми, големи лозунги. Достатъчно е системата да продължи да работи – влаковете да пристигат, ските да се продават, туристите да идват, конференциите да се провеждат, администрацията да си върши тихо работата.

Българинът няма този лукс. Нашият ХХ век е непрекъсната поредица от отмествания – от царство към народна република, от планова икономика към див преход, от съветски блок към Европейски съюз и НАТО. Нито една от тези рамки не е била изцяло наша. Винаги има усещане, че „играта“ се решава другаде, а ние сме учениците, които трябва да наваксват. Оттук идва и хроничната нестабилност в нашата психика: редът се преживява или като насилие, или като мираж. Или някой ще те мачка с правила, писани без теб, или никой няма да ги спазва и ще трябва да оцеляваш сам.

Австрийският ред не е просто чистота по улиците. Той е навик да се уважава рамката – законът, общинската наредба, разписанието на влака. Австриецът не е ангел, но по условие системата е по-силна от индивидуалното „аз ще си направя изключение“. Нещо мрънка в него, ако му вдигнат данъците или му затворят улицата за ремонт, но той по-скоро ще мине по обходния маршрут, отколкото да паркира на тротоара и да реши, че „така му е удобно“.

Българинът има друг рефлекс. Тук общият ред често изглежда чужд, наложен, несправедлив. Ако улицата е затворена, заобикаляш по тротоара. Ако глобата е солена, търсиш начин „да се разберете“. Ако държавата не ти дава това, което смяташ, че ти се полага, се опитваш да вземеш сам – с връзки, с хитрина, с гняв. За нас държавата не е „нашата голяма компания“, а бюро някъде, в което трябва да се ориентираш като в чужда фирма. Това не е дефект на характера, а резултат от история – когато десетилетия наред системата е била инструмент за контрол, а не за обслужване.

Точно тук Австрия може да бъде огледало за нас. Не като плакат „станете като тях“, а като пример какво се случва, когато държавата и обществото дълго работят в един и същи ритъм. Австриецът плаща високи наеми, спазва досадни регулации, живее с понякога бюрократичен апарат, но в замяна получава предвидимост. Може да планира дълго напред, знае че инфраструктурата няма да се разпадне утре, че пенсията му ще е някаква, че децата му ще получат прилично образование. Българинът често няма тази предвидимост и затова живее по-късо – в хоризонт от месец до година, максимум пет.

Австрия носи и друг тип наследство – имперската сянка на многоезичие и мултикултурализъм. В исторически план Виена е била столица на свят, в който са живели чехи, унгарци, хървати, словенци, италианци, украинци, евреи, босненци. Сега политическата карта е друга, границите са се променили, но този спомен за разнообразие е останал в архитектурата, в кухнята, в музиката, в начина, по който градът свиква да живее с различни езици. За българина „разнообразието“ често изглежда като заплаха – не защото сме лоши, а защото държавата ни дълго е била много по-хомогенна или е решавала „разнообразието“ с насилие и асимилация.

От австрийците можем да вземем именно това – по-спокойна нагласа, че различният не е автоматичен враг. Че човек може да има друг език, друга религия, друг вкус и въпреки това да се вписва в общото. Австрийското общество далеч не е идеално по тази тема, но има по-дълъг опит в съжителството и институции, които знаят как да го управляват. Нашето „ние“ все още е твърде стегнато, твърде лесно изключващо.

От друга страна Австрия има свои сенки, в които българинът може да види предупредителни знаци. Подреденият живот носи и склонност към лицемерие – да изглежда всичко перфектно, а проблемите да се изнасят далеч от центъра. Историята с отношението към мигрантите, с двойните стандарти между „център“ и „периферия“, с удобството да си неутрален, докато другите плащат цената на конфликтите – всичко това също е част от австрийския характер. Българинът, със своя по-оголен и понякога груб реализъм, може да напомни, че прекалената приличност също може да скрие несправедливост.

Българинът има нещо, което австриецът все по-трудно пази – непосредствеността. В нашия свят все още можем да отидем без уговорка при приятел, да се съберем с комшиите пред блока, да седнем „на по ракия“ и да изговорим една вечер без план. Австрийският живот е по-планиран – срещи в календара, излизания, резервирани седмици за отпуск, култура на дистанция. В това има свобода от натрапване, но има и риск от самота. Нашата спонтанност, ако бъде придружена с малко повече уважение към границите на другия, би била ценен внос в един свят, който се задушава от календара и правилата.

Австриецът може да вземе от българина и нещо съвсем практично – умението да се оправяш, когато системата не ти помага. В държава, в която всичко е планирано, когато планът се пропука, хората понякога се оказват без инструменти. Българинът, свикнал да живее с постоянни „дупки“ в системата, е развил груба, но ефективна креативност – импровизация, поправка, ремонт, „ще го измислим“. Ако успеем да изчистим тази креативност от дребната измама и да я обърнем към реално решаване на проблеми, тя може да бъде нещо, което липсва на по-подредените общества.

В по-дълбок план разговорът между българина и австриеца е разговор между два начина да преживяваш Европа. Австриецът я вижда като естествен дом – продължение на една дълга история, в която центърът е бил при него. Българинът все още я вижда като цел, към която тича, но не е сигурен дали ще го пуснат на истинската маса. Австриецът си позволява да бъде критичен към Брюксел от позиция на стар член на клуба. Българинът често мълчи или се оплаква настрани, без да формулира ясно какво иска.

Ако следващите поколения българи успеят да вземат от Австрия уважението към реда, навика да мислиш в дълъг хоризонт и по-спокойното отношение към различието, без да загубят собствената си непосредственост и издръжливост, след сто години може би разликата няма да изглежда толкова драматична. Тогава Виена няма да бъде недостижима сцена от друг свят, а град, с който можем да разговаряме като равни – не защото сме станали копие на Австрия, а защото сме намерили своя, български начин да бъдем нормална европейска държава.

И може би тогава, когато австриецът гледа към България, няма да вижда само периферия, евтини ски курорти и транзитна територия между Запада и Изтока. Ще вижда народ, който е минал през хаос, научил се е да строи собствен ред и е съумял да превърне своята сурова жизненост в зряла сила. Точно така, както Австрия някога се е научила да живее достойно в сянката на една загубена империя.