Българинът и Белгия: компромис в сърцето на Европа

Когато българинът чуе „Белгия“, обикновено мисли първо за Брюксел и Европейския съюз – сградите на институциите, чиновници, евродепутати, заседания, протести на трактори, понякога и на фермери с жълти жилетки. Към това се добавят вафли, бира, шоколад, „бюрото на НАТО“ и някаква размита представа за малка страна, в която се говорят няколко езика и която периодично не може да си състави правителство с месеци. Белгия е едновременно символ на европейския център и пример за сложна вътрешна мозайка, в която различни общности живеят заедно по силата на компромис, а не на единен национален мит. За българина, свикнал да мисли държавата през идеята за „един народ, една църква, един език“, този модел изглежда чужд, понякога и объркващ.

В основата на белгийската народопсихология стои не героичен разказ за освобождение или едно голямо въстание, а умението да се договаряш. Държавата е изкуствена конструкция в добрия смисъл на думата – създадена е като буфер между по-големи сили, събрала под една корона фламандци и валони, плюс малко германскоезично население. Тя не стъпва върху векове наред обща средновековна държава, а върху по-локална история на градове, княжества и търговски центрове. Това ражда особена чувствителност: белгиецът не приема за даденост, че „нацията“ е една и безспорна. Той живее в реалност, в която езикът, регионът и общността му са не по-малко важни от федералната рамка.

Българинът идва от друга посока. Нашият разказ за държавата е късен, но силен: средновековни царства, падане под османска власт, Възраждане, черква, език, Априлско въстание, Сан Стефано и Берлин. Националната идея се преживява като борба за събиране на „естественото цяло“, разкъсано от чужди сили. В този разказ има малко място за вътрешно разнообразие – различията по регион, култура, манталитет често се свеждат до шеги за „шопи“, „македонци“, „тракийци“, но не и до политически структури. Българинът е свикнал да мисли за държавата като за едно тяло, в което всяка по-силна групова идентичност се възприема като заплаха за целостта.

Белгийският модел на федерализъм и разделяне на властта е опит да се даде глас на различните общности, без страната да се разкъса. Това води до институционален лабиринт – федерално правителство, регионални правителства, общности по език, сложни формули за разпределяне на постове. Отстрани това изглежда като бюрократичен кошмар. Вътре обаче белгиeцът е научен на нещо важно: никой не може да управлява сам и завинаги. Винаги трябва коалиция, винаги трябва преговор, винаги трябва да чуеш и онзи, с когото не си съгласен. Политическата култура се гради върху навика да седнеш на масата, дори когато не ти се иска.

В България държавата на хартия е унитарна и проста: парламент, правителство, съд, общини. Но зад тази относителна институционална простота стои силно усещане за дистанция. Големите решения се взимат някъде „горе“, далеч от ежедневния живот. За мнозина властта е нещо, което идва отвън – от „Партията“, от „Брюксел“, от „посолствата“, но рядко от тях самите. Ние няма да стигнем до белгийския федерализъм, нито има нужда да го копираме. Но можем да видим в него урок за това, че различните общности могат да имат институционален глас, без държавата да се разпадне.

Белгиецът живее в общество с високи данъци и високи стандарти. Има силна социална система, добра инфраструктура, публични услуги, които в общия случай работят. Това не означава, че няма недоволство – има напрежение, стачки, политически кризи, популизъм. Но базовото усещане е, че ако плащаш, получаваш. Българинът рядко има подобно чувство. При нас данъкът се възприема не като билет за участие в общо усилие, а като принудителна такса към нещо чуждо. Държавата е фрагментирана, а доверието – ерозирало. Когато системата не работи, нормалният инстинкт е да я заобиколиш, а не да я поправиш.

Тук Белгия дава друг важен урок – за силата на местното. Въпреки федералната сложност, много решения се взимат на ниво община, регион, квартал. Белгийските градове и малки населени места показват как местната власт може да организира пространството, транспорта, културата, чистотата така, че хората да чувстват, че някой мисли за тяхното ежедневие. В България има отделни добри примери, но цялостната картина е на големи разлики и произвол. Българинът може да вземе от белгиеца именно това – чувството, че общината не е просто център за документи, а мястото, където започва реалната политика.

От друга страна Белгия не е без своите сенки. Тя носи тежко колониално наследство – Конго, насилие, експлоатация, богатства, донесени от жестокости, които дълго време са били изтикани в периферията на общественото съзнание. Едва напоследък белгийското общество започва по-открито да говори за този период, да се извинява, да разказва историята на жертвите, а не само на „цивилизаторите“. България няма такава колониална история, но има свои неизговорени травми – Белене, лагерите, насилствената асимилация, компромисите на прехода. Белгийският опит в сблъсъка с неудобното минало може да бъде полезен: да разбираш, че зрелостта не е да скриеш вината, а да я признаеш и да живееш с нея.

Какво конкретно може да вземе българинът от белгиеца? Първо – умението за компромис, който не е капитулация. В нашия политически и обществен език компромисът често се чува като предателство, като „навеждане“, като отказ от принципи. В белгийската политическа култура той е условие за функциониране. Когато имаш няколко силни общности, няма как едната да наложи волята си тотално, без да плати цена. Умението да преговаряш, да даваш и да получаваш е част от националния характер. За българина това означава да излезе от логиката „или ние, или те“ и да търси формули, при които различните групи могат да живеят с едно решение, без да се чувстват унищожени.

Второ – уважение към ежедневните правила. Белгиецът не е ангел, но е свикнал с дребни дисциплини: да не паркира на тротоара, да чака на светофара, да не хвърля боклук през прозореца, да уважава велосипедиста. Тези поведения не са вродени, а са резултат от десетилетия градска култура, публични политики и санкции. Българинът често има добра лична култура у дома, но в общото пространство се държи така, сякаш то не е негово. Взимайки белгийския навик да пазим улицата, тротоара, градинката, не ставаме „по-европейци“ просто заради другите – ставаме по-прилични към себе си.

Трето – нагласата, че не е срамно да живееш добре в малка страна. Белгия е малка, но самоуверена. Тя не се опитва да бъде империя, но е дом на ключови европейски институции, на силни компании, на богата култура. България често преживява своята малкост като оправдание. „Малка държава, какво да направим“ – това изречение е убило повече амбиции, отколкото всички външни фактори взети заедно. Ако вземем от белгийците умението да мислим за себе си като за малка, но значима част от по-голямо цяло, ще спрем да се връщаме постоянно към въпроса „има ли изобщо смисъл“.

А какво може белгиецът да вземе от българина? Белгийската култура на компромиса, колкото и ценна да е, носи риск от постоянни половинчати решения и от умора. Когато все трябва да се съобразяваш, да преговаряш, да не ядосаш този или онзи сегмент, в един момент обществото може да изпадне в парализа. Българинът, със своя по-груб, по-емоционален, по-пряк характер, понякога умее да казва неща, които в по-пригладени общества се избягват от учтивост. Нашата склонност да назоваваме проблема, макар и понякога по просташки начин, съдържа и зрънце автентичност, което липсва в прекалено полираните дебати.

Белгиецът може да се учи от българина и на определена лекота на междуличностно ниво. В нашия свят приятелството, роднинството, „комшулукът“ все още имат значение. Да спреш пред блока и да си кажеш две думи с човека отсреща, да се събереш спонтанно, да помогнеш без много формалности – това са малки неща, които не могат да се регламентират с нормативни актове. В една силно институционализирана среда като белгийската подобни жестове също съществуват, но често са обвити в рамки – асоциации, клубове, процедури. Българинът, ако успее да изчисти тези свои качества от корупционния им двойник („наш човек“ за далавера), може да предложи на Европа по-човечен и непосредствен тип солидарност.

В крайна сметка разговорът между българина и белгиеца е разговор между периферия и център, между историческо недоверие и институционална вяра, между държава, която все още търси себе си, и държава, която живее с постоянна вътрешна сложност. Белгия показва, че е възможно различни общности да живеят заедно в мир, ако приемат, че никой няма да получи всичко. България показва, че дори в най-трудни условия хората могат да съхранят топлота, гъвкавост и способност да се оправят. Ако успеем да вземем от белгийците уважението към правилата, силата на местната политика и умението за компромис, без да загубим своята човешка близост и издръжливост, след едно–две поколения ще сме по-малко чужди в същия този Брюксел, който днес гледаме с подозрение. И може би ще спрем да виждаме Белгия само като административен център, а и като огледало на това докъде можем да стигнем ние самите.