Българинът и Чехия: тиха твърдост в сърцето на Европа

Когато българинът чуе „Чехия“, в ума му обикновено изплуват няколко картини: Прага с кулите и къщите като от приказка, студентски екскурзии с евтина бира и спане по хостели, „Шкода“ като символ на стабилна, макар и не престижна кола, чешките инженери и чешката бира. По-възрастните помнят и друго – „чешките учители“, които в края на XIX и началото на XX век идват на Балканите и помагат да се подреждат училища, музеи, общински структури. В българската памет чехът рядко е заплашителен образ. По-скоро е „по-спокоен европеец“, който знае как да живее добре, без да шуми много.

Чехия е народ, израснал в сянката на империя, но не на османската, а на Хабсбургската. Там историята не е разказ за векове без държава, а за векове, в които държавността се преживява през чужда корона и собствена култура. Пражкият университет е стар, градовете са били важни търговски и индустриални центрове, чешкият език е минавал през периоди на засенчване и възраждане, но не е бил забранен както българският в имперския модел на Портата. Това дава друга психологическа основа: чехът се учи да пази своята идентичност в рамките на чужда държава, да се движи по ръба – нито пълно подчинение, нито открит бунт до дупка.

Българинът идва от по-груб сценарий. Османската империя не е модерна бюрократична машина, а военно-феодална структура, в която българинът столетия наред е поданик без политически глас. Нашето Възраждане е кратко, но емоционално заредено, пълно с драматични жестове и героични фигури. За нас свободата се появява рязко – с война, с договори, с внезапно връщане на държавност, която трябва да се научим да управляваме почти от нулата. Тази история е по-експлозивна, по-травматична и оставя по-дълбока склонност към крайни преживявания – от патос до отчаяние.

В XX век чехът и българинът за кратко се приближават – вече са в една геополитическа зона, наречена „Източен блок“. Но и тук нюансите са важни. Чехословакия, а после Чехия, носи памет за по-развит индустриален и граждански живот още отпреди комунизма. Когато идва 1948 година и страната влиза в орбитата на Москва, падането е по-дълбоко – от относително свободно и богато общество към репресивен режим. Оттам идва и Пражката пролет от 1968 г. – опит отвътре да се направи „социализъм с човешко лице“, да се отвори системата, да се върне част от нормалността. Танковете на Варшавския договор смазват този опит, но в паметта на чехите остава усещането, че са се опитали да променят посоката.

В България няма Пражка пролет. Няма и толкова силно, публично, интелектуално оформено несъгласие. Несъгласните са по-скоро маргинализирани, смазани поотделно, изтласкани в страх и мълчание. Системата тук пада не след голям сблъсък, а след вътрешно изтощение и външно разклащане. Затова и нашият преход изглежда като продължение, а не като рязко прекъсване. Чехите имат своята Нежна революция – мирен, но ясно артикулиран отказ от режима, от който излизат фигури като Вацлав Хавел. Ние имаме сменено ръководство на партията, митинги, голяма надежда, но и много неизговорени компромиси.

Тези различни исторически ритми се превеждат в различни граждански темпераменти. Чешкото общество е по-склонно към тиха, упорита съпротива и към самосъзнание на граждани, които могат да кажат „не“. От Пражката пролет до „Харта 77“ и демонстрациите в края на 80-те се вижда един и същ мотив – интелигенция, артисти, студенти, които формулират искания и ги държат дълго, без да разчитат на драматичен изблик. Българското общество е по-склонно към вълни – силно избухване на недоволство, после бързо изтощение и връщане към „кой както може да се спасява“.

Чехът живее в страна, която днес може да се опише като нормална средна европейска държава – нито гигант, нито джудже. Има стабилна индустрия, силни автомобилни и машиностроителни клъстери, работещ туризъм, подредени градове. Политическите кризи се случват, популизмът също, но основните институции изглеждат сравнително надеждни. Българинът, от своя страна, живее с хроничното усещане за „провален преход“. Икономиката расте, но неравенствата са високи, институциите са слаби, корупцията е системна, а емиграцията изяжда бъдещето.

Какво може да вземе българинът от чеха, ако се вгледа отвъд туристическата снимка на Карловия мост? На първо място – уважението към „нормалното“. Чехите не гледат на живота като на безкраен епос, а като на нещо, което трябва да бъде човешко, прилично, спокойно. Нямат нужда всичко да е крайно – нито героично, нито трагично. Това им позволява да ценят малките, но устойчиви подобрения – добра трамвайна линия, чист парк, библиотека, читалище, квартално кино. Българинът традиционно мисли в по-драматични категории – или „велико“ въстание, или „пълна трагедия“. Между тези два полюса много нормални неща се губят.

На второ място – уважението към майсторлъка и към професионализма. Чехите имат дълга традиция в инженерството, дизайна, занаятите. Чешкото стъкло, чешките машини, чешките музикални инструменти, чешката архитектура – това са все области, в които се вижда комбинация от прагматичност и вкус. Българинът също има силна традиция на майстори, но модерният ни живот често я подменя със „шашми“ и евтини решения. Вземайки чешкия подход – по-добре да направиш нещо както трябва, макар и без много шум – ние не ставаме други хора, а просто връщаме най-доброто от собствената си култура в съвременен контекст.

На трето място – тихата гражданска твърдост. Чехът не е човек на големите лозунги, но има ясна черта, отвъд която не е склонен да търпи. Това се видя в реакциите срещу корупция, авторитарни наклонности, злоупотреби. Протестът не е само емоция, а конкретно действие: подписка, организация, натиск, избори. Българинът често спира на първата стъпка – възмущението. Говорим, пишем гневни постове, излизаме на протест и после се разотиваме. Чешкият урок е, че гражданското поведение е маратон, а не спринт.

А какво може чехът да вземе от българина? На пръв поглед той има повече подреденост, повече стабилност, повече материални удобства. Но всяко общество, което се научи да живее „нормално“, рискува да започне да приема тази нормалност като даденост. В нея се прокрадва скука, цинизъм, отегчение, вътрешна раздробеност. Българинът, със своята по-емоционална, по-екстровертна природа, носи усещане за живост, за спонтанност, за топлина. Умението да седнеш с непознат, да се отпуснеш, да споделиш, да поканиш хората вкъщи, да преобърнеш масата за час – това са дребни, но важни качества.

Чехът може да се учи от българина да не затваря живота си само в кръга на правилата и навиците, а да приемe и непредвидимото. Да си позволи повече емоция, повече риск, повече личен контакт, който не е посреднически филтриран от институции и процедури. В един свят, в който Европа става все по-бюрократична и нормализирана, българската склонност към импровизация, ако бъде изчистена от разрушителните си прояви, може да бъде важен коректив – напомняне, че хората не са само зъбни колела в добре смазан механизъм.

В крайна сметка разговорът между българина и чеха е разговор между два малки народа, които дълго са стояли в сянката на по-големи сили, но са избрали различни начини да оцелеят. Чехия показва как тихата решителност, уважението към нормалността и любовта към майсторлъка могат да създадат стабилна държава в сърцето на Европа. България, дори в своя хаос, напомня, че без топлина, спонтанност и способност да преоткриваш живота отвъд правилниците, нормалността се превръща в скучна рамка.

Ако следващите поколения българи успеят да вземат от чехите спокойната увереност, че „нормално“ не е мръсна дума, а цел, и успеят да я съчетаят с нашата живост и човечност, след сто години може би няма да гледаме на Прага като на недостижим европейски постер. Ще я усещаме по-скоро като роднина – малко по-тиха, малко по-подредена, но от същото семейство на народи, които най-сетне са се научили не само да оцеляват, а да живеят достойно.