Българинът и Франция: републиката, бунтът и удоволствието от живота

Когато българинът мисли за Франция, в съзнанието му изплуват Айфеловата кула, Лувърът, революциите, протестите и една абстрактна „голяма култура“. Франция е едновременно театър на високите идеи и сцена на безкрайни стачки. Страна, която е измислила лозунга „Свобода, равенство, братство“, но същата тази страна има силна, тежка държава, която присъства навсякъде – в училището, в данъците, в града, в живота на хората. За българина, който се е научил да оцелява въпреки държавата, а не с нейна помощ, това е особено интересна комбинация.

Франция е една от големите сили на Европейския съюз – ядрена държава, постоянен член на Съвета за сигурност на ООН, огромна икономика и културен износител. Гласът ѝ тежи, понякога дори повече поради самочувствието, отколкото поради числата. България е малък играч, но и двата народа живеят в обща рамка – същият съюз, същите регулации, същите дебати за бъдещето на Европа. Ако Германия за нас е образът на индустриалния ред, Франция е образът на политическата идея – републиката, гражданинът, правото на бунт. И точно по тази линия сравнението става интересно.

Френската история от последните два века е почти учебник по това как една нация се мъчи да съчетае свобода, равенство и силна държава. Революцията от 1789 г., републиките, империята на Наполеон, реставрации, нови революции, войни, окупация, Дьо Гол, Петата република – всичко това е серия от опити да се намери стабилна форма на власт, която да не задуши идеите, но и да не се разпадне в хаос. Така се ражда моделът на силно централизирана република, в която Париж е не просто столица, а мозък на цялата система – законите, образованието, символите, големите решения идват оттам.

Българската история е друга. При нас държава в модерния европейски смисъл реално имаме от едва малко повече от век и половина. Преди това – векове Османска империя, в които националната идентичност се пази в църквата, езика и семейните навици, но не и в собствена държавна рамка. После – бурни опити да се навакса за десетилетия това, което други народи са тествали столетия. Съединение, войни, национални катастрофи, авторитарни режими, комунизъм, преход – все повратности, в които държавата е ту силна, ту слаба, но рядко е възприемана като нещо, което работи за гражданите. Тя е повече съдба, отколкото договор.

Това историческо разминаване ражда и различни базови усещания. За французина републиката е нещо свое – може да я критикува, да я обижда на плакат, да я обсвирква на протест, но вътрешно я приема като рамка, за която си струва да се бориш. Възпитанието, училището, публичните дебати постоянно повтарят, че гражданинът има право да изисква, да не се съгласява, да се противопоставя. Нормално е да има големи сблъсъци – за пенсиите, за трудовите права, за политиките на президента – и тези сблъсъци да са шумни, да блокират улици, да парализират транспорта. Но в основата стои идеята, че конфликтът се случва вътре в рамката на републиката, а не за нейното унищожение.

Българинът, от своя страна, често няма усещането, че държавата е „негова“. Нашите големи митове не са за гражданина, който излиза на улицата, за да брани конституцията, а за хайдутина, който се крие в планината и воюва срещу властта. След комунизма и прехода мнозина гледат към институциите с умора и цинизъм. Каквото и да се случи там, горе, в Народното събрание или министерствата, „ние тук долу“ ще трябва да оцелеем, както намерим за добре. Протестите при нас се раждат трудно, стичат се във внезапни изблици, след което бързо се разпадат или се превръщат във фонов шум. Рядко имаме усещането, че от нашия натиск може да се роди нов договор.

Има още една голяма тема, в която Франция и България се разминават – отношението към удоволствието и живота „тук и сега“. Французите са известни с това, че умеят да живеят – кухня, вино, бавни вечери, дълги разговори, внимание към детайла, към облеклото, към естетиката на ежедневието. Умението да се спре, да се каже „стигат ми тези пари, по-важно е да имам време“, не е екзотика, а част от нормалната култура. Това не означава, че Франция не е напрегната и конкурентна, но в нея има много по-силно вградено разбиране, че животът не е само работа и оцеляване.

При българина картината е по-разкъсана. От една страна, наследили сме балканско умение да седнем на маса, да се съберем, да празнуваме, да пеем, да обръщаме тежки ситуации с хумор. От друга страна, години на бедност, несигурност и сравнение със Запада са превърнали много хора в жертва на постоянната преса „още, още, още“ – още пари, още квадратни метри, още престиж, още сигурност за утре. Удоволствието се отлага, докато „подредим живота“, който по този начин никога не се подрежда. Вместо спокойно уверено отношение към времето, ние често живеем в два режима – или безкрайно отлагане, или внезапно „да изгорим всичко тази вечер“, защото утре не се знае.

На нивото на институциите разликата се вижда и в училището. Френската образователна система е тежка, централизирана, често критикувана за елитарност и конкуренция, но тя учи хората да бъдат участници в публичен дебат. Децата свикват от рано да се аргументират, да спорят, да пишат есета, да свързват история, литература, философия с политика. Да, мнозина се чувстват смачкани от тази машина, но излизат от нея с език и инструменти за граждански разговор. Българското училище често възпитава в друго – в рецитиране, в запаметяване, в избягване на грешки, в това да не се набиваш на очи. Така не се става гражданин, става се човек, който чака някой друг да води.

Какво може да вземе българинът от Франция в следващите десетилетия, ако наистина иска да бъде по-добър европеец, а не просто по-приспособен? На първо място – идеята за гражданина като център, а не за поданиците като фон. Това не е лозунг, а навик. Навик да задаваш въпроси, да не приемаш безмълвно всяко решение, да знаеш, че имаш право да искаш обяснение. Навик да мислиш, че твоят глас, твоето присъствие, твоето „не съм съгласен“ тежат, дори когато системата не реагира веднага. На второ място – културата на легитимния конфликт. Французите не се страхуват да се карат с властта, да стачкуват, да спорят помежду си. Този конфликт често изглежда грозен и хаотичен, но той поддържа жива връзката между народ и държава. Българинът трябва да се научи да излиза от тишината и от „няма смисъл“ – без да преминава в разрушителна ярост, която гори всичко.

На трето място – отношението към живота. Не е нужно да станем гастрономи и естети по френски образец, за да си научим урока. Нужни са две прости неща: да спрем да приемаме, че е нормално да живееш в грозна, некачествена среда, „докато нещата се оправят“, и да приемем, че и тук, в София, Пловдив, Видин или Севлиево, имаме право на красота, чистота, време, лекота – не като лукс, а като част от нормалното човешко съществуване. Това не е романтика, а политика.

От своя страна французинът също има какво да вземе от българина. Българската способност да оцеляваш при минимална сигурност, да се смееш на най-черния хумор, да събираш род и приятели, да изчакаш бурята, без да се разпаднеш, е ресурс, който във все по-нестабилен свят няма да е излишен. Там, където френското общество понякога се разкъсва между крайни полюси и групи, които не могат да си говорят, нашият – колкото и да е уморен и циничен – пази някаква базова човешка лепливост. Нас ни събира масата, хорото, общата скръб, общата шега. Това лепило, ако бъде пречистено от токсичния елемент „нашите срещу чуждите“, е ценен урок за всяка модерна демокрация.

Важно е да не идеализираме нито едната, нито другата страна. Франция има своите кризи – политическо разслояване, насилие в предградията, загуба на доверие в елитите, страх от бъдещето. България има своите – демографски колапс, корупция, институционална слабост, вътрешна емиграция. Но именно през сравнение можем да видим по-ясно какво липсва. Какво означава да имаш република, в която гражданинът и държавата се карат, но все пак остават заедно. И какво означава да живееш в държава, към която или се опитваш да се прилепиш, за да те „уреди“, или се опитваш да се скриеш, за да не те накаже.

Ако в следващите сто години българинът успее да вземе от французина два навика – навика да бъде гражданин, а не поданик, и навика да не отлага живота за неопределено „след като оправим държавата“ – България ще започне да изглежда различно, още преди да сме хванали която и да е „реформа“ за гърлото. И ако французинът вземе от нас умението да запазва човешкото и близкото в несигурни времена, Европа ще има по-малък шанс да се разкъса между стерилен ред и разрушителен бунт.

Тогава разговорът „българинът и Франция“ няма да е екзотична интелектуална игра, а част от един по-голям процес – да изберем какъв тип европейци искаме да бъдем. Не копия на другите, а партньори, които знаят кои са, какво им липсва и какво могат да донесат на общата маса.