Българинът и Гърция: между близостта и завистта

Когато българинът мисли за Гърция, рядко мисли за нея само като за „държава от ЕС“. По-често картината е много по-конкретна: море, острови, бяло и синьо, таверна до водата, октопод на въже, фрапе, гърци, които говорят високо, спорят, смеят се, протестират. От другата страна е завистта – „те пак измамиха Европа“, „пенсиите им са по-високи“, „затварят пътища и пак им прощават дългове“. Гърция за нас е едновременно близка и дразнеща. Близка – защото споделяме религия, балкански темперамент, история на робства и войни. Дразнеща – защото често успява да извоюва повече, да защити по-агресивно интереса си и да живее по-добре в рамките на същия съюз.

Ако погледнем назад, българинът и гъркът тръгват от сходен регионален хаос, но по различни траектории. Гръцката държава се появява по-рано, още в XIX век, с войни за независимост и силен романтичен мит за възраждане на „древна Гърция“. Този мит, колкото и опростен да е, работи – дава на гърците чувство, че са наследници на нещо голямо, за което светът се интересува. Българският национален разказ идва по-късно и е по-сдържан – да възстановим „държавата на българите“, да имаме език, църква, училище. Нашата връзка с античността е по-слаба, по-спорна, по-малко използваема. Оттук още в началото се ражда разлика в самочувствието.

През XX век и двете страни преминават през войни, преврати, диктатури, бедност. Но Гърция успява да се върже по-здраво за Запада – първо през гражданската война и Студената война, после с ранното си членство в Европейската общност и НАТО. Гърците влизат в „клуба“ десетилетия преди нас, усвояват логиката му, научават езика на европейската бюрокрация, упражняват се да бъдат не просто периферия, а фронтова държава – срещу комунизма, после срещу нестабилния Близък изток и днес срещу турските амбиции в региона. България дълго стои от другата страна на завесата, а когато най-накрая влиза в ЕС, клубът вече е подреден, а правилата са написани без наше участие.

Това историческо разминаване има много конкретни последствия. Гърция развива силна морска търговия, туризъм, диаспора, която носи капитали и влияние. Гръцкият бизнес се научава да играе на регионално ниво – Балкани, Средиземноморие, Черно море. Българинът, вкаран дълги години в плановата икономика на СИВ, след това хвърлен в див приватизационен преход, главно оцелява. Индивидуално българите са успешни по света, но като държава сме по-плахи, по-разпиляни, по-малко фокусирани в няколко силни направления.

Гърците имат друга особеност – силно усещане, че държавата им, колкото и хаотична да е на моменти, е „тяхна“. Те могат да я псуват, да излизат на площада, да хвърлят камъни по парламента, да свалят правителства, но в същото време инстинктът им е да я защитават навън. Когато става дума за национален интерес – спорове с Турция, спасяване на банки, преговори за дълг – гърците се карат помежду си, но рядко играят директно срещу собствената си държава. Българинът е по-склонен да се отдръпне, да гледа отстрани и да каже „те там горе да се оправят, аз ще гледам себе си“. Това е разбираемо на фона на нашите разочарования, но ни прави почти невидими на масата, където се взимат решения.

Голямото изпитание за гръцката система беше дълговата криза. За българина тя беше урок по контраст. От едната страна – страна, която години наред живее над възможностите си, с клиентелизъм, укриване на данъци, раздута държава. От другата – жестоки мерки, наложени отвън, протести, рязко обедняване. Но дори в това падение Гърция запази един важен навик – да преговаря твърдо, да търси отстъпки, да използва политическото си тегло, да напомня, че никой в ЕС няма интерес тя да се срути. България не е преживявала такава публична драма, но често доброволно влиза в ролята на „примерния отличник“, който изпълнява, без много да пита, а после тихо се сърди.

Какво може да вземе българинът от гърка, ако оставим настрана клишетата за „мързел“ и „измами“? Първо – умението да настояваш за своето, без да се чувстваш виновен, че го правиш. Гърците са научени да гледат на ЕС не като на учител, който винаги е прав, а като на пространство за борба на интереси. Те нямат проблем да блокират решения, да поставят условия, да използват правото си на глас до край. Българинът често възприема всяко „не“ към Брюксел като риск да бъде наказан или изолиран. В резултат на това често всичко минава „през нас“, но нищо не е оформено според нашия интерес.

Второ – самочувствието, че културата ти струва. Гърците успяха да превърнат своето наследство – античност, митология, острови, кухня – в глобален знак. Не без помощта на географията и историята, но и не само благодарение на тях. Те са упорити в това да искат признание – за името Македония, за връщането на артефакти, за ролята си в европейската цивилизация. Българинът често е по-скромен до самозаличаване. Имаме богата култура, музика, история, но рядко настояваме светът да ги забележи, а когато го направи, се държим като хора, които случайно са попаднали в светлината.

Трето – капацитетът за организиран бунт. Гръцките протести са шумни, понякога разрушителни, но са и част от политическата култура – синдикати, партии, студентски движения, които могат да парализират държавата, когато се почувстват предадени. Това не е романтично само по себе си, но е реален инструмент за натиск. В България протестите често са морални – излизаме, защото „така не може повече“, но рядко успяваме да ги превърнем в траен организиран натиск с ясни изисквания и последици.

А какво може гръкът да вземе от българина? Въпреки всички различия, и двата народа споделят една балканска склонност към драма и преувеличение. Гръцката версия често е по-сценична – повече театър, повече патос, повече разделителни линии. Българинът, особено в последните десетилетия, е по-уморен, по-сдържан, по-циничен. Това има своята тъмна страна – оттегляне, апатия, „нищо няма смисъл“. Но в него има и зрънце полезна дистанция. Не всяка криза е апокалипсис, не всяко правителство е „национално предателство“, не всяко решение на Брюксел е съдбоносна битка за оцеляване. Понякога трезвият, макар и хладен български поглед би помогнал на гърците да намалят драматургията и да мислят по-дългосрочно.

Гърция може да се учи от България и в още нещо – в умението да живееш с по-малко, без да рухнеш напълно. Българската бедност и преходните травми донесоха с тях и някаква сурова устойчивост. Хората се научиха да се оправят, да комбинират доходи, да садят, да ремонтират, да изкарват от нищото. В периоди на криза това може да се окаже ресурс. Свикналото на относителен комфорт общество често реагира по-бурно и болезнено на лишенията. Бедният, макар и несправедливо обременен, понякога се оказва по-издръжлив.

В дългосрочен план разговорът между българина и гърка е разговор за това какво означава да си „европеец от Балканите“. Гърция показа, че е възможно да влезеш рано в клуба, да изядеш всички бонуси и всички шамари, и пак да останеш вътре, със силно усещане, че ти си част от основната история. България все още се лута между комплекса „последни в ЕС“ и тихата надежда, че поне децата ни ще живеят в по-нормална държава. Ако успеем да вземем от гърците самочувствието, способността да преговарят и да натискат за своето, без да копираме техните грешки от дълговата еуфория, можем да излезем от ролята на вечния ученик.

След сто години, ако този въображаем разговор продължи, може би двата народа ще се гледат по-малко през стереотипите на евтини почивки и „кой кого е излъгал“ и повече като равноправни участници в една по-зряла Европа. Гърците ще виждат в нас не само евтина работна ръка и близък пазар, а партньор, който е превърнал своята издръжливост в сила. Ние ще виждаме в тях не само шумен съсед със син флаг и бяло-сини къщи, а народ, от когото сме научили, че Балканите не са обречени да бъдат вечно периферия – стига да имат самочувствие, институции и воля да се борят за мястото си.