Българинът и Унгария: между Трианон и прехода

За българина Унгария е странна смесица от близост и далечност. Знаем я от спортните новини, от политическите коментари за „иллибералната демокрация“, от снимки на впечатляващи сгради по Дунав. Имаме и по-близки спомени – автобуси към Будапеща през 90-те, студентски размени, евтини магазини и „по-организиран социализъм“, за който по-възрастните още разказват. И въпреки това унгарецът си остава загадка – не е нито „северняк“, нито типичен балканец, езикът му няма нищо общо с нашия, а политическият му инстинкт изглежда по-рязък и по-решителен от нашия.

Историята на Унгария носи тежка травма, която българската памет не познава в този мащаб – Трианон. След Първата световна война унгарците губят огромна част от териториите си, милиони сънародници остават извън границите на новата държава. Това не е просто геополитически факт, а дълбока рана в националното самосъзнание. Унгарецът расте с усещането, че историята е била жестоко несправедлива към неговия народ, че от „средноевропейска сила“ е превърнат в „орязан остатък“. Тази травма продължава да живее под повърхността – в картите по стените, в учебниците, в политическата реторика.

Българинът също има своя Санстефански фантом и Берлински договор, има и болезнени спомени от национални катастрофи. Но при нас тези рани са по-размазани, по-разпределени във времето, по-слабо фиксирани около една дата и един договор. Нямаме един Трианон, който да обяснява всичко. Нашият разказ за несправедливостта е по-пръснат – от Османската империя до Македония, от Добруджа до Западните покрайнини. И там се ражда важна разлика. Унгарецът носи една голяма, ясна болка. Българинът носи много по-малки, понякога недоизговорени.

В XX век пътищата ни за кратко се доближават – влизаме в същия блок, в орбитата на СССР, изграждаме „народни републики“, живеем в планова икономика. Но и в тази обща рамка има нюанси. Унгария преживява 1956 година – въстание срещу режима, танкове по улиците на Будапеща, кръв, брутално смазване. Оттам нататък социализмът там се пренарежда в по-мека версия, която Западът по-късно нарича „гулаш социализъм“ – повече потребление, повече отворени врати, малко повече въздух. Унгарецът вижда, че ако натиснеш достатъчно силно, системата може да бъде принудена да се промени, макар и не докрай.

България няма 1956. Нямаме голямото въоръжено въстание срещу режима след 45-та. Несъгласието е разпръснато – в отделни групи, в отделни биографии, в шепот. Системата тук не се огъва под обществен натиск, а се разпада по-скоро отвътре. Това оставя различни следи. Унгарецът свиква да мисли, че „ако се вдигнем, има смисъл“. Българинът свиква да се адаптира тихо, да чака големите промени да дойдат отвън или отгоре.

След 1989 година Унгария тръгва по пътя на реформите по-рано и по-уверено. Първите години на преход там изглеждат като учебник по наваксваща демократизация – приватизация, плурализъм, ориентация към Запада, ранно членство в НАТО и ЕС. Българинът гледа към Унгария с известно възхищение – „те са по-напред“, „при тях системата работи по-добре“. Но след двайсетина години пътят рязко се пречупва. Унгария се превръща в символ на „иллибералната демокрация“ – силна централизация на властта, контрол върху медиите, конфликти с Брюксел, националистична реторика, особено по темата за миграцията.

България няма такава ясно формулирана доктрина, но и няма подобна степен на институционална сила. Нашата политика остава по-фрагментирана, по-задкулисна, по-хаотична. Там, където унгарският лидер говори за „национален интерес“ в едно число, при нас има множество центрове на влияние, които рядко успяват да артикулират дългосрочна линия. Унгарецът живее в държава, която се представя като „защитник“ на нацията, макар и на висока цена за демократичните стандарти. Българинът живее в държава, която често изглежда просто отсъстваща.

Какво може да вземе българинът от унгареца, без да копира неговите грешки? Първо – чувството за ясна национална рамка. Унгария, независимо дали човек харесва сегашната ѝ власт или не, очевидно има формулиран разказ какво иска – да пази своята културна хомогенност, да максимизира свободата си да лавира между Запада и Изтока, да използва европейските ресурси, без да се разтваря в „униформена Европа“. България често няма дори това ниво на яснота. Ние знаем какво не искаме – бедност, корупция, унижение – но рядко формулираме конкретно какво „да“ преследваме като държава в ЕС.

Второ – самочувствието да се държиш като субект, а не като обект. Унгарците, независимо от вътрешните си разделения, са свикнали да мислят, че страната им е играч. Малък играч, но играч. Те могат да бъдат в конфликт с Брюксел, да подписват енергийни сделки с Русия, да имат собствено мнение по войната, да блокират решения. България от десетилетия играе ролята на „добро момче“ или на „проблемен ученик“, но рядко на партньор със своя линия. От унгареца можем да вземем именно тази нагласа – че да си малък не означава да си безгласен.

Трето – уважението към собствената култура. Унгарците са силно привързани към езика си, към литературата, към музиката, към кулинарията, към начина си на празнуване. Това не е просто фолклор, а ежедневна практика. Българинът също има богата култура, но често я държи в музея и по празници. В делника е по-склонен да се самоунижи, да се пошегува с „нашето“, да предпочете вносното като синоним на качество. Унгарският пример показва, че можеш да бъдеш модерен, без да се отказваш от своето.

А какво може унгарецът да вземе от българина? В травмата на Трианон има нещо благородно – отказ да забравиш, че историята е била несправедлива. Но в нея има и риск – да се затвориш в миналото, да виждаш съседите си като заплаха, да издигнеш националната болка до абсолютен принцип. Българинът, с по-разпръснатите си травми и с по-слабо формулиран реваншизъм, по-рядко носи такава концентрирана омраза. Нашата слабост – че често забравяме и не си вадим поуки – може да бъде и сила, ако се превърне в умение да не превръщаме всяка историческа рана в вечен лозунг.

Унгария може да се учи от българската способност да живееш с противоречията, без да ги превръщаш винаги в идеология. Нашата готовност да работим с турци, гърци, сърби, румънци, без да носим всеки ден знамената от миналите войни, е нещо, което Централна Европа понякога забравя. В свят, в който границите пак започват да тежат, тази способност да съжителстваш с противоречиви спомени, без да ги взривяваш ежедневно, може да се окаже ценен навик.

И още нещо – унгарската концентрация на власт в последните години носи удобство, но и крехкост. Система, в която твърде много зависи от една партия и няколко фигури, може да изглежда силна, но всъщност да е уязвима при рязка промяна на обстоятелствата. Българският хаос, колкото и разрушителен да е, има една странна устойчивост – никой не държи всичко. Това не е добродетел само по себе си, но в него има урок за унгареца: понякога разпределената слабост е по-малко опасна от концентрираната сила.

В крайна сметка разговорът между българина и унгареца е разговор между два народа от бившия соц лагер, които са избрали различни стратегии за оцеляване в Европа. Унгария показва колко далеч може да стигне една малка страна, когато има силна политическа воля и ясно чувство за национален интерес – и какви рискове носи това за демокрацията. България показва колко дълго може да живее един народ в полусянка – без големи катастрофи напоследък, но и без големи пробиви.

Ако успеем да вземем от унгарците тяхната яснота, самочувствие и грижа за културата, без да внасяме затвореността и авторитарния рефлекс, след няколко поколения България може да изглежда различно – не като страна, която просто „изпълнява“, а като такава, която има собствен глас. И може би тогава, когато унгарецът гледа към нас, няма да вижда в България само по-бедна периферия на същия съюз, а народ, който е превърнал своята разпиляна история и крехко доверие в по-зряла, по-спокойна версия на себе си.