Българинът и Нидерландия: ред в ниските земи, хаос по Балкана

Когато българинът мисли за Нидерландия, в съзнанието му често се появява картина като от каталог: чисти улици, подредени къщи с еднакви фасади, канали, по които минават лодки, безкрайни велосипеди, вятърни турбини и хора, които спазват правилата дори когато никой не ги гледа. В по-сенчестата част на образа стоят кофишоповете, „легалната трева“, кварталът със червените фенери, свободният морален климат. На фона на българската действителност тази комбинация изглежда почти парадоксална - как е възможно да си едновременно дисциплиниран до педантизъм и толерантен до ексцес? Как една толкова ниска, плоска страна е успяла да изгради толкова високо ниво на ред, докато една планинска държава като нашата често живее на ръба на импровизацията?

Нидерландия е народопсихология, изкована буквално срещу водата. Векове наред основният враг не е бил чужда армия, а морето и реките. Ако не се организираш, ако не строиш диги, ако не поддържаш общите съоръжения, ако не мислиш десетилетия напред, просто изчезваш под водата. Това е особен вид историческа тренировка - принуждава те да разбираш, че общото благо не е абстракция, а въпрос на живот и смърт. Пoлдер-моделът, за който често говорят холандците, не е маркетинг - това е вграден навик да се събират различни интереси около масата, да се търси консенсус, да се договарят решения, които всички ще спазват, защото залогът е реален.

Българската история е друга. Основният ни враг векове наред не е природата, а властта - чужда, имперска, далечна. Тя идва отвън, говори на друг език, взима данъци, праща чиновници, войници, заптиета. После идват наши местни елити, които често се държат по подобен начин - като окупатори на ресурс, а не като управители на общо стопанство. В такава среда нормалната човешка реакция е да се скриеш, да се снишиш, да заобикаляш правилата, да се пазиш от държавата, а не да я укрепваш. Там, където нидерландецът е учил децата си да поддържат дигата, българинът е учил своите да не вярват на конака.

Оттук идва първата голяма разлика между българина и нидерландеца - отношението към правилата. В Нидерландия правилата са досадни, понякога се критикуват, но се приемат като рамка, която в крайна сметка пази всички. Хората плащат високи данъци, но получават срещу тях видим ред - инфраструктура, образование, здравеопазване, социална сигурност. Когато нещо не работи, дебатът е как да се поправи системата, а не как да я заобиколим. В България правилото е по-скоро заплаха или препятствие. Инстинктът не е „как да го подобрим“, а „как да го заобиколим, без да ни хванат“. Така се ражда и нашата изобретателност - българинът е силен в коригиране на системни абсурди в лична полза, но слаб в общото усилие да направи системата по-малко абсурдна.

Нидерландецът живее в държава, която отдавна е приела, че пространството е ограничено и че всеки квадратен метър трябва да бъде мислен. Затова градовете са планирани, транспортът е организиран, велосипедните алеи са изчислени, водата е опитомена, земята - разделена и защитена. В такъв свят човек привиква да се съобразява с другите - с велосипедиста, с пешеходеца, с лодката, с влака. Българинът живее в странно съчетание между простор и безредие. Имаме планини, равнини, рivers, море, но голяма част от пространството е оставено на самотек - запустели ниви, нерегулирани строежи, кръпки по пътищата, квартали, в които всеки строи както му хрумне. Тук силният и нахалният печели повече, отколкото внимателният и дисциплинираният.

Нидерландското общество е дълбоко секуларно и същевременно морално структурирано. Няма култ към религия или лидер, а към процес - към това нещата да се обсъдят, анализират, измерят. Това понякога го прави бавно, понякога досадно, но дава предвидимост. В България моралните ориентири често са заменени с импровизирани оправдания. Днес можем да сме възмутени от корупция, утре да се възползваме от същия механизъм „за нашето момче“. У нас правилото по-често важи за другия, а изключението - за нас. В Нидерландия това е обратното - нарушаването на правилото носи срам, а не гордост.

И въпреки това нидерландецът не е робот. Под привидната сдържаност стои общество, което е вземало радикални решения - за евтаназия, за наркотични вещества, за проституция, за лични свободи, които много други европейци намират за скандални. Но и тук моделът е същият: да вземем неудобния факт, да го легализираме, да го регулираме, вместо да го оставим в сивото поле. Там, където българинът би предпочел „да не се говори за това“, нидерландецът предпочита да го сложи на масата и да го управлява.

Какво може да вземе българинът от нидерландеца? Първо - навика да мислиш дългосрочно за общото. Нидерландия не би просъществувала, ако хората гледаха само следващия месец или следващите избори. Дигата, каналът, полдерът се строят с хоризонт от десетилетия. Когато планираш така, не можеш да си позволиш да крадеш от бетона или да правиш компромис с качеството. За България един от най-големите скрити проблеми е точно този хоризонт - живеем от криза до криза, от проект до проект, от „усвояване“ до „затваряне на програма“, без ясна картина къде искаме да сме след трийсет години.

Второ - уважението към пространството и детайла. Нидерландия показва, че една страна може да бъде красива не защото има грандиозни природни чудеса, а защото хората са се погрижили за дребните неща - тротоара, фасадата, дървото пред къщата, каналчето, пейката. Българинът традиционно има вкус към красотата - личи по старите къщи, по възрожденските градчета, по шевиците, по дърворезбата. Но съвременният ни градски живот почти не го показва. Взимайки холандския навик да поддържаме и да уважаваме общото пространство, не ще станем „северни“, а просто по-малко саморазрушителни.

Трето - идеята, че държавата може да бъде партньор, а не само враг или дояч. Нидерландецът плаща данъци, но знае какво получава: предвидими услуги, транспорт, образование, сигурност. Той критикува правителството, но рядко оспорва смисъла на самата държава. Българинът в най-добрия случай се опитва да живее въпреки нея. Взимането на холандския урок не означава да се предадем в ръцете на властта, а да решим, че искаме институции, които да работят за нас - и че сме готови да ги поддържаме и контролираме, а не да ги плъзгаме по ръба между безхаберие и злоупотреба.

А какво може да вземе нидерландецът от българина? На пръв поглед - малко. Нидерландия е богата, организирана, уверена в себе си. Но всяко общество, което дълго живее в комфорт и предвидимост, рискува да загуби контакт с реалността отвъд своята подредена рамка. Българинът, колкото и уморен да е от хаоса, носи в себе си умение да живее с несигурността, да оцелява, да импровизира, да се оправя, когато системата не работи. В свят на нарастващи кризи - климатични, енергийни, геополитически - прекалено подредените общества понякога се оказват по-крехки, отколкото изглеждат.

От българина нидерландецът може да научи известна доза гъвкавост извън протокола. Нашият недостатък - че често не спазваме процедурите - може да бъде и добродетел, ако се комбинира с добра основа: способност да пренаредиш плановете си в движение, да намериш нестандартно решение, да видиш човека зад правилото. Холандската система вече усеща напрежение - от миграция, от климатични промени, от нарастващо социално недоволство. Малко повече Balkan sense за това как да оцеляваш в несъвършен свят може да бъде полезен антидот срещу прекалената вяра, че всичко може да бъде изчислено и предвидено.

В крайна сметка разговорът между българина и нидерландеца е разговор между хаос и ред, между планина и полдер, между недоверие и институционална култура. Нито единият, нито другият модел е достатъчен сам по себе си за света, който идва. България не може да продължи да разчита само на народопсихологията си на оцеляване, а Нидерландия - само на своите диги и планове. Ако успеем да вземем от низките земи навика да мислим за общото и да поддържаме ред, без да загубим способността си да импровизираме в трудни времена, след едно-две поколения ще изглеждаме по-малко като периферия, която вечно наваксва, и повече като равноправен партньор в Европа - такъв, който не се страхува нито от водата, нито от планината на собствените си слабости.