Българинът и Полша: упоритост, вяра и държавност

Когато българинът чуе „Полша“, в съзнанието му рядко изниква само една картина. За едни това са детските спомени за Льолек и Болек, „полските филмчета“ и евтините, но издръжливи стоки от социализма. За други – папа Йоан Павел II, „Солидарност“, стачките в корабостроителницата в Гданск и първите пробиви в комунистическия блок. За по-младите – нискотарифни полети, Варшава и Краков като достъпни европейски градове, модерни пътища, IT фирми, фабрики, където заплатите не са като нашите. Полша е едновременно „друг славянски народ“, „пример за успешен преход“ и страна, която през последните години виждаме в нова роля – като фронтова държава срещу Русия, като убежище за милиони украинци, като самоуверен глас в ЕС.

България и Полша на картата не изглеждат близо: ние – на Балканите, с векове под Османската империя; те – в Централна Европа, разделяни и разпокъсвани между империи, но с католическа традиция и силна западна ориентация. И все пак и двата народа носят в себе си нещо общо – усещането, че историята не просто се „случва“, а често преминава през тях като валяк. Поляците са имали столетия без държава, но с живо чувство за нация. Българите – дълги векове без държава, със съхранен език и църква, после кратък период на собствена държавност, последван от нови катастрофи. Това, което прави полския опит важен за нас, е не само сходството в травмите, а разликата в изхода.

Полша е преживяла нещо, което ние не познаваме в същия мащаб – страната буквално е изчезвала от политическата карта. Разделяна между Русия, Прусия и Австро-Унгария, тя няколко пъти се връща като държава след въстания, войни, потушаване, нови войни. В този цикъл се ражда особена комбинация от отчаяна смелост и упорита вяра в собствената нация. Католическата църква, интелигенцията, литературата и езикът стават носители на идея, която не е закрепена в институции, а в памет и вяра. За поляка „Полша“ е не само територия и власт, а нещо почти метафизично – нещо, за което се страда и умира.

Българският опит е по-тих. Нашият бунт в Османската империя е по-късен, по-кратък и в голяма степен зависи от външна намеса. Руско-турската война и Берлинският договор са също толкова важни за българската свобода, колкото Априлското въстание. За нас държавата идва като подарък, извоюван с кръв, но подреден на масата на Великите сили. Това не отменя нашите усилия, но създава друга психологическа картина: свободата е нещо, което „ни се дава“, а нещо, което десетилетия наред изтръгваме сами. Много по-лесно е да си кажем „каквото и да правим, накрая чуждите ще решат“.

През XX век и двете държави попадат в съветската орбита, но в различна роля. Полша е голяма, горда, католическа страна, която никога не прегръща комунизма истински. В нея възникват сериозни бунтове още през 50-те, 60-те, 70-те години. „Солидарност“ не е просто синдикат – това е масово движение, което събира работници, интелектуалци, духовници, обикновени хора. Полската църква и полският папа играят реална политическа роля. В един момент Полша става лабораторията, в която се вижда, че „желязната завеса“ може да се напука отвътре. Комунистическият режим се държи чрез сила и танкове, но душата му вече не е в Полша.

В България комунизмът се установява по-силно. Не че хората са го обичали масово, но организираният бунт е слаб. Нямаме „Солидарност“, нямаме своя Гданск, нямаме национален мит за стачка, която да е разклатила системата. Промените идват късно и отгоре – с вътрешнопартиен преврат, с „преименуване“ на властта, а не с открит сблъсък. Затова и преходът се преживява различно: в Полша има усещане за победа над режима, в България – за смяна на етикета и за това, че същите хора управляват по нов начин.

След 1989 г. двете страни тръгват към Европа, но скоростите се разминават. Полша се хвърля агресивно в реформи, приватизация, изграждане на нови институции, печелене и усвояване на европейски средства. Понякога болезнено, с грешки и корупция, но с ясно чувство, че това е национален проект. В резултат градовете им се променят, инфраструктурата се модернизира, индустрията се преструктурира, а държавата придобива нова тежест. Полша започва да говори в ЕС не като скромен нов член, а като регионален лидер.

България също влиза в ЕС и НАТО, но често без същата вътрешна увереност. Много от реформите се правят „за пред Брюксел“, а не като наша вътрешна нужда. Институциите остават слаби, съдебната система – недовършена, корупцията – вградена. Европейските средства се използват частично за догонване, но и за захранване на нови клиентели. Емиграцията става най-мащабната ни „реформа“ – вместо да сменим системата, сменяме географията.

В религиозно-културен план поляците и българите също си приличат и се разминават. И двата народа са по-скоро традиционни, с уважение към вярата, семейството, празниците. Но в Полша католическата църква е силна институция с влияние върху политиката и обществените дебати. Това дава и опора, и тежък консервативен натиск. В България православната църква е по-слаба, по-затворена, по-рядко влиза в директни политически сблъсъци. Нашият консерватизъм е по-тих – повече в навиците, по-малко в организирани движения.

Какво може да вземе българинът от поляка, ако гледаме отвъд историите за „успешен преход“? Първо – усещането за национален проект, който не е истерия, а дневен ред. Поляците, каквито и да са вътрешните им конфликти, имат много по-ясно чувство, че държавата им трябва да е силна, защитена, модерна и уважавана. Те спорят яростно за това как точно да изглежда, но рядко се отказват от идеята, че Полша има право да бъде сериозен играч. Българинът често се люшка между самоунижение и неоснователно самохвалство, без да превърне нито едното, нито другото в програма.

Второ – организираният бунт. Поляците показаха, че дори в тежък режим можеш да създаваш структури – синдикати, комитети, движения, които не просто избухват и угасват, а водят преговори, формулират искания, държат линията с години. При нас протестите често са енергични, остроумни, морално прави, но кратки и без свързваща тъкан. Излизаме, ядосваме се, връщаме се и всеки продължава да се спасява поединично. Полският опит казва: бунтът не е момент, а процес.

Трето – уважението към професионализма и институциите. Полша не е без корупция и некачествена работа, но в много сфери – от администрация до индустрия – има осезаема разлика с нас. Щом нещо е решено да се направи, то се прави с повече компетентност, с повече грижа за детайла, с мисъл за резултата. Това не е вродено качество, а съчетание от исторически опит, самочувствие и натрупани практики. За българина да вземе този навик означава да спре да гледа на държавата като на неизбежно зло и да започне да изисква от нея същото качество, което очаква от западна фирма.

А какво би могъл полякът да вземе от българина? Нашата способност да смъкваме температурата, преди тя да стигне до взрив. Полската история и днес показва силни поляризации, културни войни, сблъсъци между либерално и консервативно, между град и провинция, между „елит“ и „народ“. Българското общество също се дели, но много по-често конфликтът потъва в цинизъм и безразличие, вместо да премине в открито насилие. Нашата народопсихология е по-мека, по-склонна да казва „какво толкова“, да замазва, да отлага. Това е и слабост, и сила. Когато бъде съчетана с ясни принципи, тази мекота може да бъде лек срещу фанатизъм. Полякът би могъл да се учи от нашия инстинкт да не стигаме до крайности, стига да не го превърне в безгръбначност.

В крайна сметка разговорът между българина и поляка е разговор за две нации, които знаят какво е да си между империи, да живееш с усещането, че историята те подлага на изпитания, които не си избираш. Полша показва, че среда като нашата не е оправдание за вечна слабост – можеш да вземеш тежкото минало, силната вяра и традицията на бунт и да ги превърнеш в ресурс за модерна държава. България още не е стигнала дотам. Но ако гледаме към Полша не като към „отличник, на който да завиждаме“, а като към голям брат по съдба, който е хванал някои верни пътеки, може би след още едно-две поколения ще спрем да се питаме дали сме „истински европейци“ и ще говорим по-спокойно – като народ, който знае къде е бил, какво е научил и накъде иска да върви.