Българинът и Швеция: дистанция, доверие и студена светлина

За много българи Швеция е като друга планета. Когато си я представяме, виждаме сняг, светлина, чисти улици, IKEA, Spotify, Volvo, социална държава, в която хората не крещят, не се бутат и никой не паркира на тротоара. В тази картина има и възхищение, и недоверие – „да, да, сигурно и там не е толкова розово“, „те са студени“, „там хората не си говорят като нас“. До голяма степен сме прави и в двете посоки. Швеция наистина е друга вселена, но именно затова разговорът между българина и шведа е важен – защото показва две крайни версии на това как може да изглежда едно европейско общество.

Швеция е изграждала своя модел бавно. Страна, която дълго време стои извън големите войни на континента, натрупва индустриална сила и богатство, и постепенно подрежда социална държава, която се превръща в пример. Там „държавата“ не е далечен враг, а голяма, сложна машина, която по подразбиране се опитва да работи за хората. Данъците са високи, но срещу тях получаваш здравеопазване, образование, инфраструктура, правила, които важат за всички. Това не е утопия – има неравенства, напрежение, престъпност, политически конфликти – но базовото усещане е, че системата не е срещу теб.

Българинът идва от друг пейзаж. Държавата за нас е лице, което често се сменя, но погледът остава един и същ – леко подозрителен, леко арогантен. Империя, после царство, после партия, после преход, после евроинституции – но в много моменти усещането е, че „горе“ решават, а „долу“ оцеляват. Оттук идва и нашата народопсихология: да се оправиш сам, да не вярваш на правилата, да търсиш връзки, да заобикаляш. Там, където шведът рефлексно пита „какво пише в закона“, българинът рефлексно пита „няма ли начин“.

В сърцето на шведския модел стои доверието. Не романтично, а практично доверие – в това, че хората по правило не лъжат за данъци, че чиновникът няма скрит интерес, че полицията няма да те рекетира, че учителят и лекарят ще свършат работата си. Това доверие не е паднало от небето. Изградено е с десетилетия стабилност, прозрачни решения, санкции за злоупотреба, силни институции. Така шведът може да си позволи да живее с по-малко страх от държавата и от непознатия човек до него.

Българинът живее с обратен рефлекс. Доверието е ниско – и към държавата, и към непознатите, а понякога дори и към съседите. Системата твърде често е била инструмент за наказване, за привилегии за малцина, за унижение на останалите. В подобна среда „честността“ изглежда като наивност, а „спазването на правилата“ – като глупост. Този рефлекс е разбираем, но и дълбоко разрушителен. Там, където шведите могат да изграждат сложни системи на база доверие, ние се опитваме да вържем същите системи върху недоверие и подозрение.

И тук идва първият урок, който можем да вземем. Доверието не е абстрактна скандинавска магия. То е резултат от много малки, конкретни неща: когато един политик бъде наказан за злоупотреба; когато голяма фирма плаща данъци; когато полицията не затваря очи за свои хора; когато съдът взима решения, които не могат да се обяснят с телефонно обаждане. Всеки такъв акт е тухла в стената на доверието. За нас този процес тепърва трябва да се случи – бавно, болезнено, без гаранции. Но няма друг път, ако искаме да имаме нормална държава, а не постоянна игра на котка и мишка.

Шведският характер изглежда на българина студен и дистанциран. Хората там не се прегръщат лесно, не говорят силно в автобуса, не влизат без покана в личното пространство. Има дълбоко вкоренено уважение към границите – физически, емоционални, социални. Това идва от култура, която отдавна е приела идеята за индивидуализъм и самостоятелност. Всеки има право да бъде сам, да има свое време, да не обяснява. В тази дистанция има и свобода, и самота.

Българинът е обратното – шумен, нахален, любопитен. Любовта ни към „нашите хора“ често преминава в прекалена интимност, в нежелано бъркане в живота на другия. Понякога това е топло и спасително – роднини, които гледат децата, приятели, които се появяват в три през нощта, ако се случи нещо. Понякога е задушаващо – всеки знае за всеки, няма лично пространство, няма право на тихо различие. От шведите можем да вземем именно уважението към границите – да разберем, че близостта не изисква постоянен контрол и нахлуване.

Швеция има още една особеност, която българинът трудно разбира – силната, но почти невидима социална норма. Често я обясняват с думата „Йантелаген“ – неписано правило, че не трябва да се мислиш за повече от другите, да не парадираш, да не се изтъкваш. Това пази обществото от арогантност, но може да го направи и малко плоско. Българинът идва от друга крайност – векове на потиснато самочувствие, последвани от 30 години преход, в които показността стана символ на успех. От глад за признание отидохме в кич и демонстративно богатство.

В този сблъсък има какво да вземем и какво да дадем. От шведите – урока, че не е нужно да крещиш, за да имаш стойност, че нормалният, тих, качествен живот е достатъчна цел. От нас – напомнянето, че индивидуалният талант, личната амбиция, желанието да излезеш напред също са ценни, стига да не минават през унижение на другите. Добрата версия на България не е копие на шведската равност, а общество, в което талантът не се наказва, но и не се превръща в самодоволен култ към „успелия“.

Швеция е и лаборатория за модерност – феминизъм, зелени политики, технологични гиганти, градско планиране, дигитална държава. Шведът е свикнал да живее с бъдещето на една ръка разстояние. Българинът често живее едновременно в три времена – село от 60-те, панелен квартал от 80-те и смартфон от 2025 година в един и същ ден. Това е изтощително, но и открива пространство за догонване. От шведите можем да вземем не толкова конкретните политики, колкото нагласата, че бъдещето не е нещо, което „идва отгоре“, а нещо, което се планира, обсъжда, прави.

В същото време шведското общество носи своите крехкости – нарастващо чувство за самота, психически проблеми, разслоение между център и периферия, напрежения около миграцията, квартали, в които държавата не е така видимо присъстваща. В една почти стерилна публична среда липсата на хаос има цена – хората могат да останат сами със себе си по начин, който българинът трудно си представя. Нашият шумен, понякога досаден, но жив социален свят – роднини, комшии, приятели – може да изглежда като хаос, но е и мрежа за сигурност.

Тук има нещо, което шведите могат да научат от нас. Българинът, дори в най-тежки моменти, рядко остава напълно сам. Някой ще се появи, ще звънне, ще предложи помощ, ще те покани на маса. Да, понякога това е обвързано с очаквания и зависимости, но в него има човешка плътност, която модерните общества започват да губят. В свят, в който самотата става нова епидемия, тази наша непринудена близост – ако бъде изчистена от контрол и манипулация – може да бъде ресурс, а не дефект.

В крайна сметка разговорът между българина и шведа не е кой е „по-европеец“. И двамата живеят в Европа, но в различни краища на спектъра. Швеция показва докъде може да стигне една държава, когато комбинира благосъстояние, доверие и дългосрочно планиране. България показва колко упорито човек може да се държи за живота, дори когато не му се дава много отгоре. Нашата задача в следващите десетилетия не е да станем „малка Швеция“, а да вземем от този модел онова, което ни липсва най-много – доверие, уважение към правилата, грижа за общото – и да го съчетаем със собствената си топлина, издръжливост и способност да се свързваме.

Ако успеем да направим това, след сто години може би няма да виждаме северните страни като далечни, студени острови на нормалността. Ще ги усещаме по-скоро като роднини в един и същи европейски дом – едните по-тихи и организирани, другите по-шумни и импровизиращи, но всички научили се, че без доверие и без човешка близост Европа остава просто географска карта, а не общо място за живеене.